Преди 9 години излезе първият брой на седмичното политическо списание „Тема“ (виж интервю с главния му редактор Валери Запрянов по bTV).
Спомням си с носталгия за това време – не само защото бях сред създателите му, но и защото тогава като цяло времената бяха други. Журналистика се правеше с много по-голям ентусиазъм. Интересът към списанието беше голям, разнообразието от теми (всяка седмица в 96 страници, как ви се струва?) – впечатляващо. В офиса над „Теранова“ на „Витошка“ се работеше здраво, често пъти до късно нощем. В това списание прекарах точно 2 години – от септември 2001-а до септември 2003-а.

На първата корица на „Тема“ беше посветена и кратка глава от книгата ми „Моят живот в Плейбой“ . Днес е чудесен повод да си я припомним:

Антимафиотът от корица №1

Приличам на всичко друго, но не и на антимафиот. За първия брой на “Тема” обаче се наложи да се престоря и на такъв.
Иначе са ми казвали че по-скоро мога да мина за мутра – намирали са ми прилика с Иво Карамански или пък с Митьо Очите. Като имаме предвид, че повечето девойки си падат по мутрите, това може би трябва да ме радва и ласкае. Но да не се отплесваме.


Та за първия брой на “Тема”, по ирония на съдбата, позирах най-вече с очи – маскиран с черна трикотажна шапка върху главата и с пликче “бонбонки” в ръка. Темата беше “Новата дрога” – разработка на Яна Йорданова, която впоследствие получи и журналистическа награда.


Всъщност, до последния момент имахме дебати кое да е голямото заглавие от корицата. Двамата Валериевци, главният редактор Запрянов и другият му заместник освен мене – Ценков, бяха по-склонни то да е свързано с едно разследване на Ангелина Петрова за Иван Костов, аферата “Сапио” и т.н. и т.н. Моята логика обаче беше, че тема като “Новата дрога” е далеч по-продаваема. Много повече хора биха посегнали към едно непознато ново списание именно с такава корица, отколкото към нещо, свързано с Командира, каквото и да е то. Тези, които се вълнуваха от Костов и от “Сапио”, така или иначе четат цялата сериозна преса по задължение, тъй че едва ли щяха да подминат брой №1 на “Тема”. Докато с репортажа за дрогата щяхме достатъчно категорично да заявим, че не смятаме да бъдем само политическо издание, а че просто “седмичното списание на България”.


И мисля, че успяхме. В типичния си леко агресивен стил успях да убедя и Запрянов, и Ценкича. Те, за разлика от мене, са много по-сговорчиви и склонни да изслушват събеседника. Мисля че впоследствие не съжаляваха, задето са се съгласили.
Но възникна въпросът с какво по-точно ще илюстрираме предложената от мен тема за корицата. И се наложи да позирам като онзи синеок антимафиот.
Бонбонките в пликчето бяха осигурени от Яна. Спомням си, че ги беше купила от съответен доставчик със служебни пари, неосчетоводени.
Каква е била по-нататъшната съдба на тези амфетки – честно казано не зная. На какво ли не е подложен модерният български журналист напоследък…


По-нататък в “Тема” направихме и далеч по-забележителни корици. Като например онази с Кеворк Кеворкян, съставен от стотици малки изображения на негови собствени снимки плюс кадри от “Розовата пантера Пинко”. Впоследствие той я използва и за корица на своя книга.
Или например корицата, илюстрираща разработка за секс-туризма у нас – една от любимите ми теми, междувпрочем. Случайно или не, броени месеци по-късно станах главен редактор на българския Playboy…