Равносметка на една епоха под формата на младежки бунтарски филм. С актьори-мечта. Не е задължително да го оценят и на Запад

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 19 февруари

Случайно или не, “Тилт” започва във времето, когато по кината се въртеше “Вчера”. И също като него се връща 2 десетилетия назад – за да обобщи цяла българска епоха под камуфлажа на младежки бунтарски филм.
Да, тук отново имаме неосъществима любов, западняшка музика като олицетворение на свободата, костюмирани ченгета, портрети по стените, москвичи и жигулита, бой, кръв, жажда за живот. Тук е и Георги Стайков – леко затлъстялата икона на българското кино, чиято ехидна усмивка спокойно може да се използва като герб на развития социализъм. Липсва само Христо Шопов, но спокойно – него го видяхме в рекламата на друга премиера, насрочена за април – Love.net.

“Тилт” е типично български филм,

в класическия смисъл на това понятие – и с плюсовете, и с минусите си. Добре е, че вторите са много по-малко. За разлика от доста тукашни кинаджии, братята Чучкови (сценаристи, режисьори и продуценти на лентата) не страдат от манията да се правят на европейци – въпреки че личи колко много полски, чешки и унгарски филми са гледали като студенти.
Макар и заснет с най-модерната и скъпа дигитална камера (RED ONE), “Тилт” изглежда ретро и това е умишлено търсен ефект. Филмът е “старомодно български”, камерен, някак си интровертен. Натоварен е с до болка познати наши комплекси, горчилки и бесове. Фабулата е познато звучаща любовна история, кулминацията – малко претупана, а финалът – леко нереалистичен. По-важното обаче е, че всичко е направено със сърце и кинаджийски талант и

хваща българския зрител за гърлото.

Към този филм е невъзможно да останеш безразличен, нито ще скучаеш, докато си в салона.
Кастингът е нищо по-малко от съвършен. Титулярите Явор Бахаров и Радина Кърджилова са актьорите на новото време. За разлика от сериала “Стъклен дом”, тук репликите им звучат доста по-автентично. Диалогът е като изваден от реалния живот, а не изкуствен продукт на недотам талантливи тв сценаристи. Радина е ослепително красива актриса с европейско излъчване и финес, които се извисяват над останалите достойнства на “Тилт”.
Александър Сано в ролята на Дъвката е не просто злодей – той е олицетворение на българския демократичен преход. Млад човек, предал приятелите си, продал мечтите и душата си. Смразяващо трагичен образ, в който някъде дълбоко – тъжно, но факт – доста днешни зрители трябва да припознаят себе си.
Георги Стайков, Роберт Янакиев, Филип Аврамов? Блестящи във всяка реплика, мимика и жест. Думите им са остри като бръснач. Ивайло Драгиев и Ованес Торосян (тук още по-добър и от “Източни пиеси”) изпълват екрана с одухотворено присъствие и искрени емоции. Александър Хегедюш-Цацата (дългучът, който само повтаря, че положението си е е**ло майката) пък е най-запомнящият се епизодичен образ, който сме гледали в български филм напоследък.
С две думи – актьорски състав мечта. Плюс

най-хубавия възможен саундтрак –

с песни от Явор Русинов и Димитър Василев-Нуфри (“Паникан Уайаскър”), които ти се иска да слушаш дълго след финалните надписи.
На фона на всичко това щеше да е чудесно, ако сценарият беше по-нюансиран, с не така еднопластови образи и без това галопиращо препускане през най-важната тема – промяната в България след 10 ноември. Дори с цената на удължаване с 15-ина минути щеше да си заслужава. Тук личи липсата на по-солиден драматургичен опит у братята Чучкови. Ако не само книгата “Тилт” (писана по филма и доразвиваща историята му), но и сценарият беше разработен от Любен Дилов-син, крайният резултат сигурно щеше да е още по-добър. Българското кино все още търси своите големи сценаристи – новите Валери Петров, Станислав Стратиев и Георги Мишев.

Дали европейците ще разберат

и оценят “Тилт”?
Едва ли. Или поне далеч не всички. Конвертируемият успех на “Мисия Лондон” тук е по-трудно възможен. Но затова пък имаме филма, от който се нуждаехме вече над 20 години. Рекапитулация на най-важното нещо, случило се в живота на няколко поколения. Равносметка и катарзис. Новият “Вчера”.