Губим още от незаменимите

на

През последния месец си отидоха Коста Цонев и Иван Андонов. Малко преди това в „Биограф“ публикувах статията „Сбогуване с незаменимите“, която днес звучи още по-тъжно и обезкуражаващо…

Коста Цонев като Дон Кихот
Сбогуване с незаменимите
Напускат ни актьори, без които светът никога няма да бъде същият. 
А накъде отива той всъщност?
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, списание „Биограф“, брой 05 
“Добро утро, инспекторе, дай Боже и добра сполука… Пък си и хубав бе!”. Помните ли тази незабравима сцена от “Бон шанс, инспекторе”? Велко Кънев с бялата нощница в една от класиките на българското кино. А помните ли как разтоварваше щайгите от камиона си в “Да обичаш на инат”? И как се пазареше с шефа на читалището за озвучителната апаратура в “Оркестър без име”?
Спомняте ли си и Георги Русев, великия му диалог с Мамалев за кокошките, дето престанали да снасят? Ами кръчмаря Димитър Манчев, който в същия, най-обичан български филм, все канеше Катето Евро да отидат заедно “на таляна”?
Тези хора ни напуснаха в разстояние на 3 години. Манчев си отиде на 14 януари 2009-а. Георги Русев – на 1 април 2011-а. А Велко Кънев преди броени дни, на 12 декември, от рак на гласните струни. Беше на 63.
Преди година се простихме с аристократа Андрей Баташов и с неуморимия Иван Балсамаджиев, а през 2009-а – и с Радко Дишлиев, изиграл незабравими роли в “Записки по българските въстания” и “Под игото”. Един по един от този свят си тръгват актьори, с чието присъствие наоколо дотолкова бяхме свикнали, че съзнанието отказва да приеме липсата им. Сбогуваме се с идоли, които не можем да заменим с нови. Защо?
Времето лекува всяка рана, казват мъдрите хора. И най-болезнената раздяла се преодолява, и най-страстната любов позаглъхва, и най-непрежалимите отстъпват място на други, по-млади. Само на мен ли чудесният Филип Аврамов от “Домашен арест” ми напомня за Велко Кънев? Само на майка ми ли й се струва, че Иван Бърнев е като един млад, модерен Димитър Манчев? А Чечо от “Шоуто на Канала” не е ли light-версия на Георги Русев?
Може би да, но някак си не е същото. Вече не притежаваме онази потребност да идолизираме. Вече не умеем да харесваме силно когото и да било. Вече нямаме време да се концентрираме достатъчно върху нещо, за да го обикнем истински. Не е далеч денят, когато нищо и никой няма да ни липсва болезнено.
Тези дни наблюдавах едно 7-годишно дете, заведено от баща си на ресторант. За да не скучае малкият, докато големите дърдорят за какво ли не, таткото му беше връчил личния си лаптоп. Загледах се какво задържа вниманието на хлапето върху компютърния екран. Оказа се, че едва смогвам да следя скоростта, с която то сменяше интернет-страниците и програмите.
Нямаше нищо, което да фокусира съзнанието му повече от 15 секунди. Нищо, в продължение на повече от час. Опитах се да си представя какво се случва в мозъка му.
После си дадох сметка, че всички полека-лека заприличваме на това момченце. Следващото поколение сигурно ще цъка още по-бързо. Вероятно ще научава чужди езици или кунг-фу като Нео от “Матрицата” – само с вкарването на някакъв файл в главата…
Ритъмът, в който живеем днес, не оставя никакви трайни отпечатъци в душите. Динамиката ограбва способността да харесваме истински, да се влюбваме лудо и да страдаме неутешимо. Всеки първообраз бързо намира заместител, а понякога ментетата дори превъзхождат по качество оригиналите…
Купуваме си книги, които нямаме време да разгърнем. Гледаме филми на компютрите, но натискаме “пауза” в произволен момент, за да си донесем поредната бира от хладилника. Театралните актьори стават идоли чак когато им възложат да играят прокурори или собственици на молове в някой нов сериал. Васил Найденов получава заслужените овации най-вече когато пее в дует на финала на The X-Factor.
Ужасяваща е мисълта, че след още няколко години може да останем без истински идоли. В деня, в който си отиде и последният обичан като Велко Кънев актьор, даже няма да изпитаме истинска болка от констатацията, че вече не ни пука дали ще ни има и нас самите.


Един коментар Добавяне

  1. Анонимен каза:

    „Да нямаш друг бог освен мене.Аз съм ревнив бог.Не си правете комир нито човек, нито животно, нито предмет.Смърта на наши любими актьори навява тъга и заслужава да им се отдаде заслужена почит. Но смятам че не бива да е повод за апокалиптичини заключения.Много ме впечатли една реплика на героя в „Съклената менажерия“ на Т.Уилямс- Перефразирам -Група звезди ни правят да изживяваме 'голямата американска мечта“пред екрана.Това е частно мнение а не критика.Инак виждам че си служите добре с думите и вършите добре работата.

    Харесвам

Оставяне на отзив за Анонимен Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s