За Тодор Колев от първо лице

на

(част от очерка за актьора в априлския брой на списание BIOGRAPH)

Никога не съм харесвал писането от първо лице в списанията, но в случая просто няма друг начин. И нито един от останалите автори в тази мемориална Cover story не можа и не би могъл да го избегне. Да пишеш за Тодор Колев наистина е лично, интимно изживяване.
Когато този човек си отиде, всички започнахме да се надпреварваме да припомняме за някакъв свой допир до него. Дали ще е от салона на театър “София”, където сме гледали отново и отново “Човекоядката”, дали ще е от концерт в студентски клуб с негово участие, от снимките на новогодишна програма или документален филм за него… Всички се чувстват някак горди, ако са се докоснали. Ако могат да кажат, че го познават, въпреки че той не обичаше да фамилиарничи и демонстрира излишна близост.
Просто беше толкова талантлив, че можеше само да му се възхищаваш и да се радваш, че е бил част от живота ти.
За мен той беше първият истински актьор, който видях да влиза във всякакви роли. Преди него не познавах друг такъв. Възможно ли е един и същ човек да е Манго от “Иръпшъните”, турчинът-изнасилвач от “Козият рог”, Пурко от “Господин за един ден”, доцент Денев и братовчед му магазинера от “Двойникът”, Топузов от пиесата на Иван Радоев, Пепо, който се обажда на чичо си от границата? Да пее толкова добре, да импровизира, че даже и да поскрибуцва на цигулка?
Чак след Тодор Колев постепенно открих и други добри актьори. Но нито един от всички, които съм виждал на живо, не се е доближавал до този чудовищен диапазон от качества, и то използвани с такава лекота.
Запознах се с него през 2008-а и даже за малко да стана негов колега. Предложиха ми да пиша сценариите за едно тв шоу, което той трябваше да води. Аз – да пиша – думите – на Тодор – Колев. Моля???
Даже имахме нещо като “опознавателен обяд” в един ресторант, на който трябваше да усетя що за човек е той. Да свиквам как се държи и изразява, за да измисля най-подходящите думички за аутокюто му. По-късно се отказах да пиша тези сценарии, но не заради Адама. Щастлив бях, че съм се срещнал с него, даже го изпратих до колата му (някакво старичко, но доста запазено беемве) и му подарих своя книга, която той прие със смутена и леко дистанцирана вежливост.
На този обяд окончателно затвърдих впечатленията, които имах. Фин и елегантен човек, възпитан, с маниери, галантен към жените. Чувство за хумор, самочувствие, достолепие.
Не се стремеше на всяка цена да изглежда модерен, “в час”, да угодничи на скъпата продукция, която го беше наела.
Донякъде не осъзнаваше, че му предстои да бъде част от жестока телевизионна месомелачка. Със сигурност не беше попадал в такава досега. Навремето правеше своето шоу “Как ще ги стигнем…” буквално на мускули, без аутокю, без могъщ екип от сценаристи и редактори, залагайки изцяло на импровизация. Сега, в “Денсинг Старс”, щяха да го карат да се редува с друг водещ, да танцува, да води диалози с участници и жури и най-вече – да чете много, много аутокю. Частните телевизии са безпощаден, изцеждащ бизнес, особено за един ветеран, идващ от друга епоха…
Изглеждаше изморен, но не и примирен. Държеше се сдържано, но не и без ентусиазъм. Като цяло изражението и поведението му беше “аз не съм оттук и съм за малко, но въпреки това ми е много приятно”.
Да, наистина сякаш не беше оттук. През последните две десетилетия българският шоубизнес не бе достоен за артисти с неговия гений. Нямахме достатъчно млади рангелвълчановци, хачобояджиевци, николайволевци. Нямахме и продължаваме да нямаме сценаристи, пълноценно наследили Свобода Бъчварова, Братя Мормареви, Георги Мишев.
Често ме питат защо през последните години ходя рядко на театър. Отговарям – защото съм гледал Тодор Колев в “Човекоядката”, Марин Янев в “Полет над кукувиче гнездо”, Васил Попилиев в “Лазарица”. Трудно ми е да харесам и какъв да е български филм, след като зная наизуст ролите на Адама в “Двойникът” и “Опасен чар”.
Със смъртта на Тодор Колев си отиде и частица от упованието, че не всичко е загубено, че талантът у нас е жив и все още на почит. 
I love you, Ray, казал той тихо на своя идол на софийската аерогара. По същия начин и аз се радвам, че съм стискал ръката на този човек, че там някъде сред вещите в дома му има и нещо мое. И съм сигурен, че някъде от небето Адама ми намига, със своята вежлива отчужденост: I know, I know…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s