Индийски записки: II. Мегаполисът Делхи

India Gate – една истинска триумфална арка по подобие на парижката, издигната през 1931-а. На преден план –  продавач на очила. Търговците тук са навсякъде.


В първата част от индийските репортажи разказах за пътуването от София до Делхи. Днес продължаваме нататък. Ако сте любопитни, можете да видите и 12-страничния ми репортаж за Индия и Кашмир в актуалния майски брой на списание Biograph, с патриарх Неофит на корицата.
И така. Столицата е вторият по население град на Индия след Мумбай, но първи по площ. Тук разстоянията и пестенето на място за нищо ги нямат. Делхи е събрал 22 милиона души, но се е разпрострял на стотици квадратни километри. Може би затова гъстотата на населението не се усеща чак толкова. Градските булеварди и естакади са огромни, трафикът е убийствен, колите се движат буквално ламарина до ламарина, но задръствания и стоене на едно място на практика няма.
В Индия основно средство за регулиране на движението е… клаксонът. Така общуват шофьорите помежду си – с бибиткане. Мигачите никой не ги забелязва, даже не обърнах внимание дали изобщо функционират. Когато доближаваш дадена кола, било то отляво или отдясно (движението тук, разбира се, е ляво – като в Англия), обозначаваш съществуването и доближаването си именно с клаксон. Няма значение дали си върху мотопед, с такси-триколка, с кола, пикап, бус или камион.
Най-често срещаната картинка по улиците и кръстовищата на Делхи са мотопеди, върху които се возят млад индиец, жена му и детето им. Two-wheelers are for two, not for too many! (Двуколесните са за двама, не за повече!) Такива билбордове висят навсякъде из индийската столица, но кой ги забелязва изобщо…
Въпреки убийствения трафик, напрежение по улиците и булевардите няма. Индийските шофьори са настойчиви, дори леко нахални в търсенето на пробив и напредък, но не груби като българите. Разбират се помежду си някак си негласно. 
Единствено в дипломатическия квартал, където попаднахме веднъж за обяд, се натъкнахме на тишина по улиците. Знаците NO HORN ZONE се спазваха безусловно – може би заради засиленото полицейско и армейско присъствие тук, а може би и просто заради факта, че кварталът не беше достъпен за случайни превозни средства.

Но стига толкова за движението и трафика. В този първи индийски ден само за няколко часа успяваме да посетим половин дузина забележителности, всяка от които заслужава да й отделиш цял ден. Челен сблъсък с историята на страна, през която са минали най-големите световни цивилизации. Всъщност – не минали, а останали тук. Хиндуисти, будисти, перси, моголите-мюсюлмани, войнствените, но и благородни сикхи, мъдрите бахайци, гордата, но и алчна британска империя… Наследството на всички е тук, непокътнато. Те самите също присъстват в днешна Индия, под безмилостното й слънце, и съжителстват заедно без проблеми.

Разминаваме се с всякакви хора – от тълпи типични индуси от централната и южната част на страната, дошли в Делхи на екскурзия, през префърцунени туристи от Щатите, Сингапур или Израел, до сикхи с тюрбани на главите и сериозни физиономии, какъвто например е и шофьорът на нашия бус.
Край всяка забележителност неизменно те атакуват продавачи. На какво ли не. Цените за европейските стандарти са направо смешни. Всичко е ръчна изработка. Пазарлъкът е задължителен. Артистизмът на търговците няма граници.
Както бързо ще разберем, занаятите и търговията са основният поминък за милиард индийци. За останалите са налице Боливуд, туризмът и все по-прогресиращата индустрия – металургия, лека промишленост, компютри, софтуер. Индия се развива бясно и нищо не може да я спре. Има и едномилионна армия, чието присъствие също е осезаемо. По улиците, въпреки хаоса от многото минувачи и скитници, цари ред.

През последните месеци обществото тук е развълнувано от огласените случаи на групови изнасилвания – първо на една индийка, което доведе до масови протести в цялата страна, а после и на една швейцарка, къмпингувала с мъжа си насред гората. Навсякъде виждаш надписи, които приканват да докладваш за случаи на насилие. Местната преса е пълна с разкрития за изнасилвачи или похитители на жени, както и с подробности колко бързо полицията и съдът са се разправили с тях.
Като цяло не е добра идея туристите и особено туристките да се разхождат самостоятелно из Индия. Културните, битови и кастови различия са твърде големи, за да се поема подобен риск, особено от недотам информирани и разглезени от подредените си държави европейци или американци. Тук държавата прави, каквото може, но все пак става въпрос за над милиардно население. Дали изобщо можем да си представим какво означава това?

По средата на Делхи-маратона обядваме в малък, но изискан ресторант в британско-американски стил. Към храната, която е чудесна и разнообразна (крем-супа, пилешко, агнешко, зеленчуци с къри, ориз), си доплащаме по 2-3 долара за бутилки от местната бира Kingfisher (по 660 мл). Намираме я за отлична. Като цяло алкохолът тук не е на почит и не се фаворизира. Ако обичате спиртния туризъм тип Слънчев бряг или Малта, Индия категорично не е за вас.

Индийската бира, в бутилки от 660 мл, е чудесна, и струва между 4 и 6 долара, в зависимост от заведението.
Ресторантът, който ни приюти за обяд по средата на Делхи-маратона.

Традицията във всеки „емпориум“ е първо да ти покажат как се произвежда  стоката, после да ти демонстрират десетки образци, и чак накрая да очакват нещо да си купиш. И не забравят да те почерпят с чай.

Вечерта в хотела пия черен чай с мляко и опитвам да събера впечатленията от дългия ден. Какво ме развълнува най-много? Дали “Вратата на Индия”, построена през 1931-а в стила на Триумфалната арка, или внушителният Червен форт на моголите от XVII век? Мавзолеят на Хумаюн, идеен и архитектурен предшественик на чудото Тадж Махал в Агра? Ами 73-метровото тухлено минаре Кутуб от края на XIIи или пък 7-метровата метална колона недалеч от него, просъществувала 1600 години (!) без да рухне и даже да ръждяса? А уникалните ръчно тъкани килими, които ни показаха в един магазин (по-точно емпориум, което не е само магазин, ами занаятчийски шоурум), и които ми се прииска да притежавам всичките без изключение?

Заспивам под звуците на индийски поп от местното MTV. Утре ни предстои полет на север, към Кашмир, за който ще разказвам отделно. Едва докоснали се до Индия, ни предстои да се разделим с нея, за да попаднем в друг, още по-екзотичен и далечен свят…

Гробницата на моголския император Хумаюн, издигната от любимата му жена. Ето как се поставило началото на традицията, довела до чудото Тадж Махал в Агра.

73-метровото тухлено минаре Кутуб Минар е най-високото самостоятелно такова в света. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s