Шменти-капели на всеки километър

на
Чаплин, Кустурица и Хачо Бояджиев намигат от черно-бялата комедия на Въргала за българските тарикати и балъци

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 1 ноември

“Шменти-капели: Легендата” е нещо като “Ние сме на всеки километър”, само че в кривото огледало на горчивата българска реалност.

Нивото на българската телевизионна продукция се вдигна осезаемо през последните години, но причините за това в повечето случаи са външни, а не тукашни. Вече почти няма програма от праймтайма, която да не е направена по някакъв чуждестранен лиценз или поне да не копира такъв – къде открито, къде тайничко. Стигна се и до стадия цели български сериали да са директни адаптации по чуждестранни – било то турски, американски или някакви други.
Зрителят основателно би си помислил – до такава степен ли останахме без талант, без собствен, български стил и криейтив? Нима със смъртта на Рангел Вълчанов окончателно си отидоха и последните зачатъци на оригинално мислене в тукашния шоубизнес? Що за хора навремето са създали сериали като “На всеки километър”, мюзикълите за новогодишните програми, филми като “Лачените обувки на незнайния воин”, “Преброяване на дивите зайци”, “От нищо нещо”, “Господин за един ден”?
Толкова ли е невъзможно и по нашите ширини да се роди човек като Кустурица – хайде без всичките му статуетки от Кан, но със същото чувство за хумор и усет към народопсихологията, се питат още зрители от няколко поколения.

Оказва се, че все пак има някаква светлина в дъното на тунела. Надеждите за това се появиха още преди две години с филма на Влади Въргала “Операция Шменти-капели”. Той предизвика фурор на голям екран напук на всякакви прогнози и без никаква държавна помощ. Тогава го нарекох “българския“Ъндърграунд” и това не звучеше нито прибързано, нито пресилено. Без да притежава перфекционизма и избистрената стилистика на други успешни български филми от последните години, абсурдистката комедия носеше онази особена гениалност а ла Кустурица, каквато отдавна мечтаехме да видим в родна продукция. В нея пулсираха едновременно жизнерадостна самоирония и балканско самосъжаление. “Операция Шменти-капели” бе влудяващо забавен филм, и то по парадоксален начин. От една страна – народняшки комерсиален, като предаване от първите години на “Ку-ку” или като съвременна гротеска тип “Пълна лудница”. В същото време хуморът му бе горчив и сюрреалистичен като в лента на Фелини, Бунюел и Рангел Вълчанов и като в спектакъл на Теди Москов.
Ето защо надеждите към още тогава анонсирания сериал под заглавие “Шменти-капели: Легендата” основателно бяха големи. Ще продължи ли започнатата линия или ще се плъзне по добре познатата ни телевизионна плоскост? Ще прилича ли на кинохита или по-скоро ще е нещо от типа “Секс, лъжи и TV?

Първите два епизода не постигнаха висок рейтинг, но който не ги е гледал, може само да съжалява и е добре да навакса пропуснатото.
“Шменти-капели” е трагикомедия от най-чиста българска проба – и за добро, и за лошо. Стандарт “Стара планина” отвсякъде. В него има не просто ирония към “революционното минало” и партизанските години, а сарказъм  – дързък сарказъм към всичко, с което досега сме свързвали онова време, и най-вече към собствената ни национална душа и психика. Това е нещо като “На всеки километър”, само че в кривото огледало на горчивата реалност. Нещо като “Гадни копилета” на Тарантино, само че с Радо Прашката вместо Брад Пит.
Тук всички герои са антигерои, езикът, на който се говори, е смесица между ретро и провинциален диалект (още е йоще, нали е нъл, а Русе е “Руси”), а хуморът присъства не просто във всяка минута, ами във всяка секунда.
В първия епизод комедията беше по-скоро черна. Там видяхме как пишман-партизани опитват да екзекутират стражар, произнасяйки му своя си, шумкарска присъда, и как не могат даже и тази работа да свършат като хората.
Във втората серия се запознахме с един нов Пурко от “Господин за един ден” – тук в изпълнение на ококорения Радо Прашката, взет назаем от славните първи години на българския “Биг Брадър”. Сериалът гъмжи и от коварно-нелепи тайни ченгета, малоумни полицейски служители, алчни еврейски лихвари (какъв Йосиф Сърчаджиев само!), бъркащи в касата на съпротивата и по фелиниевски гротескни госпожи от тогавашния български хайлайф, влюбени в снажните хитлеристки офицери.

В “Шменти-капели: Легендата” е забъркан коктейл от толкова много неща, че чак нагарча. И в това се състои основният риск пред сериала и достигането му до широка публика. Българският зрител вече, уви, е възпитан така – да му се поднася целенасочен, лесно смилаем продукт, който не буди излишни въпроси и размисли. Ако покрай всичко това е и забавен – още по-добре. Докато сериалът на Влади Въргала е забавен, и то много, но далеч не само това – в доста моменти той е като забит юмрук в корема ни, който допреди секунда се е тресял от смях…
Друг рискован ход е решението филмът да е черно-бял. Да, това е артистичен и стилен похват, който създава нужната настройка и изисква от зрителя по-активно съпреживяване. Но също толкова реална е опасността така да бъде отблъсната немалка част от разглезената от шарении публика.
Трета рискова особеност на “Легендата” е решението да се заложи на не толкова утвърдени имена за основните роли, а предимно на талантливи, но непознати на широката публика актьори. Освен Сърчаджиев, на практика само Латинка Петрова и Филип Трифонов са изпълнителите със звезден статут в този сериал. Преобладават натуршчици, зевзеци от провинциалните театри или просто нетипични, култови физиономии, които досега не сме познавали. Това несъмнено ще повлияе върху рейтинга на сериала, но в никакъв случай не намалява артистичните му и чисто художествени достойнства.
“Прави каквото трябва, пък да става каквото ще” – очевидно това е била максимата, мотивирала създателите на този “ужасяващо смешен сериал за българските тарикати и балъци”. Не би могло да бъде описан по-добре. Ако го следиш, няма как да не се смееш и ужасяваш – освен ако не си голям тарикат или пълен балък.
Докато го гледаш, в съзнанието ти неволно изплуват асоциации с “Криворазбраната цивилизация” на Хачо Бояджиев, с шедьоври като “На малкия остров” и “Лачените обувки” на Рангел и “Господин за един ден” на Николай Волев, с филмите на Чаплин, Фелини, братя Тавиани…
Да, съзнавам, че подобни суперлативи звучат пресилено, но така е само за онези читатели, които са пропуснали първите епизоди на “Шменти-капели”. Дали още отсега ще получи признанието, което заслужава, или ще бъде оценен години и десетилетия по-късно – все едно. Най-важното е, че този сериал е факт, че въобще се е случил. Че е имало кой да дръзне да си го помисли, да го измисли и реализира, че се е намерило кой да го финансира. И че няколко дузини родни кинаджии и телевизионери начело с налудничаво гениалния Въргал получават шанса да докажат, че българският шоубизнес не е само клиширан, лъскав и до болка омръзнал на всички копи-пейст. Аплодисменти.


3 коментара Добавяне

  1. Анонимен каза:

    Сериалът е култов. Според мен го излъчват в неподходящо време и повечето зрители го гледат в нета.

    Харесвам

  2. Вероятно е така. Доколкото зная, Въргала е искал да се излъчва в четвъртък вечер с аргумента, че това не е „празничен“ сериал, но са му дали съботата. По-добро решение, както някой коментира и във Фейсбук, щеше да бъде да го излъчват след „Дървото на живота“ в неделя.

    Харесвам

  3. Анонимен каза:

    Благодарности на Въргала! В България все още има кино!

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s