Полуфиналите на „България търси талант“ утвърждават това шоу като триумф на посредствеността. Докога bTV ще се инати с този изчерпан формат?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 15 май

За да попаднеш в националния праймтайм, понякога е достатъчно да си само мил, трогателен, забавен или просто симпатичен. Винаги ще се намери кой да ти се радва – най-малкото роднините, съседите и съучениците си. Това обаче не означава, че си талантлив или по-специален от повечето хора. Талант наричаме всичко онова, което излиза извън рамките на тривиалното, до болка познатото и посредственото. Талантът е онзи важен един процент, който се прибавя към 99-те процента труд от онова популярно клише за тайната на успеха.

По дефиниция шоуто, което и друг път сме коментирали тук, трябва да е пълен или поне осезаем антипод на посредствеността. Както се видя на полуфиналите на „България търси талант“ обаче, то за пореден път се доказа не като неин противовес, а като нейна еманация.

Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер, беше казал навремето един от най-нелепите министри в правителството на Любен Беров. Егати журито, щом аз съм водещата фигура в него, спокойно би могъл да каже Иво Сиромахов днес. Егати шоуто за таланти, щом ние сме на финала му, чудят се и се маят преминалите през ситото участници.

Защо bTV продължава да се инати с това риалити на ниво читалищна самодейност? Да не би и то да е спонсорирано от социалното министерство, подобно на „Предай нататък“, и да има главно милосърдни и пропагандни функции?

Ако целта е да се покаже, че всеки у нас може да танцува български или индийски народни танци на сцена в НДК, че имаме мажоретни състави с хубави и усмихнати момичета и че всеки по-амбициозен родител е напълно способен да добута невръстното си детенце до национален ефир – със сигурност е постигната. Ако целта е била да се даде трибуна на музикални самодейци, които иначе никой не би платил и стотинка, за да гледа и слуша – триумфът е пълен. Но ако функцията на това шоу е да намира и поощрява истински таланти, то все повече се отдалечава от замисъла си.

Танцов ансамбъл „Чудесия“. Много приятни момчета и момичета, които играят енергично и завладяващо под звуците на народна музика. Както се казва в едно друго предаване с фолклорна тематика – който го може, го може. Но по принцип талантът е нещо строго индивидуалистично, а не колективно. Талантлив може да бъде един отделен човек, или най-много тандем или трио. В един добре представящ се колектив е трудно да определиш чия е заслугата за успеха, кой точно е „талантът“. Може би хореографът, художественият ръководител, или пък в най-добрия случай – водещият танцьор, но в никакъв случай целият ансамбъл.

При цялото ми уважение към старанието и ентусиазма, които младежите от „Чудесия“ показват, на тяхно място аз бих се чувствал малко терсене, опитвайки се да се представя за „талант“ и да се показвам в националния праймтайм по този повод. Далеч по-достойно би било да се явят на фестивал на танцови състави и – дай Боже и защо не – да го спечелят. Защото иначе се получава малко тъпо – какво ще стане, ако всеки от стотиците ансамбли у нас реши, че именно това шоу на bTV е идеалната трибуна за него? Някой съмнява ли се, че имаме десетки чудесни танцови трупи, които имат какво да покажат по телевизията? А мажоретни състави? По какви критерии журито ще отхвърли някои от тях на кастингите, а ще одобри други? Какво излиза в крайна сметка – че номерът е пръв да се досетиш да се кандидатираш при Слави Трифонов и Иво Сиромахов, или просто да нямаш неудобството и скрупулите да го направиш.

Продължаваме нататък с полуфиналистите и стигаме до група „ПотреZ”. Откога се нарича талант напъването да измислиш някаква простотия, която да представиш за оригиналност? Всеки пишман-рапър, измъдрил римуван текст със злободневна тематика и социална критика ли има основание да се разхожда в национален ефир? Независимо от пълната липса на изпълнителски качества и харизма, а даже и на елементарен вкус? Ако става въпрос за някаква много умела авто-ирония или пародия – моля за извинение, но не съм я схванал.

Същото важи и за представяното като „уникално“ трио „Алгара“. Неговата уникалност се състои в не особено оригиналната идея да изпълняват световни поп-хитове в български фолклорен аранжимент. Ако го правеха и с някакъв талант, подобно на финландските виолончелисти „Апокалиптика“ например – би било чудесно. Но те, да ме прощават, предимно скрибуцат с гъдулката и подрънкват на тамбурата. В едно квартално читалище биха били гвоздеят на вечерта, но пред милионната публика на bTV изявата им е по-скоро комична или в най-добрия случай трогателна.

Но това не е всичко. Следва младежът Константин Туджаров, който се явил, за да популяризира спорта „йо-йо“ у нас. Ходил и на международни състезания по това. Междувременно в нарочен репортаж приятелите му разказват как откраднали някакво водно колело от несебърски хотел, разходили се навътре в морето и после цамбурнали в студената вода. При нас е весело!

И това доживяхме – да се твърди, че практикуването на някакъв “спорт“ (кавичките са без ирония, то в крайна сметка в епохата на „Гинес“ всичко се брои за такъв) е вид талант. Ако догодина на кастингите се яви още някой жонгльор с йо-йо, ще го върнат ли с аргумента, че това вече сме го гледали, или ще го признаят и него за звезда, достойна за полуфинал и финал?

Да не продължаваме по-нататък, защото самите участници не заслужават толкова ирония и сарказъм. Някои от тях дори са достойни за аплодисменти най-малкото за това, че ако не някакъв талант, поне показват огромно желание, амбиция и старание.

Продуцентите на цялата тази посредственост обаче заслужават да бъдат иронизирани и подигравани до дупка. Ако bTV реши и догодина да пръсне стотици хиляди левове в ината си да налага този изчерпан за тукашната реалност формат, е редно най-малкото да го повери на хора, които имат поне минимален усет какво е талант, къде може да се търси наличието на такъв и къде – категорично не.