От вцепенен и плах артист до змей, бълващ емоции, които обезоръжават – трансформацията по време на всеки неин концерт е нещо забележително

Песните на Лили Иванова са катализатор на позитивни емоции, но най-вече на любов. Когато ги слушам, особено на живо както тази вечер, неизменно започвам да обичам още повече всички най-скъпи хора в живота си.

Във всяка нейна песен има поне по един стих, или поне по две-три думички, събрани накуп, които по някакъв начин достигат до най-дълбоките и съкровени кътчета на душата ти, и, понеже са изпълнени от сцената с най-голямата възможна страст и искреност, не просто те обезоръжават и свалят всичките ти защитни прегради – те буквално ти изтръгват душата от гърдите.

Не че не съм си давал сметка за тези неща и преди – бил съм и на други концерти на Лили, споделял съм и други свои размисли за музиката й. Но тази вечер на концерта в НДК, с който тя приключи поредното си турне, някак си се опитвах „да не се давам“. Казах си – няма какво толкова да ме разчувства този път, аз съм стара пушка вече, обръгнал съм, ще изгледам този концерт и просто ще му се насладя като ценител, вече направо като експерт. Хладнокръвно и като мъж! Но към края на близо двучасовото шоу отново стигнах до онова познато емоционално изразходване. По-точно опустошаване. И се опитвах да си бърша скришом очите, че да не се излагам пред хората наоколо. Как е възможно, откъде се взима това?

Чувството е много особено – почти изпитваш някаква вина, че избликналите от теб възвишени и най-интимни емоции не са с тебе постоянно. Че си ги прогонил там някъде на дъното на сърцето си и не им даваш да се появяват на повърхността. Нужно е да се появи някой като Лили, който – с особена смесица от безцеремонност и деликатност, почти заповеднически, но най-вече с уважение към всичко свято и скъпо за хората – да ти припомни колко красив, романтичен, но също толкова и болезнен и носталгичен може да бъде твоят свят.

В такъв момент се чувстваш хем безпомощен, че нещо може така да те развълнува и почти изкара от равновесие, хем ти е хубаво да откриеш, че си имал такива запаси от любов в себе си, заровени, но все пак твои, истински, жадуващи да бъдат споделени. Радваш се, ако хората, които обичаш, са живи и здрави и ти се иска да се затичаш към тях, за да им го кажеш. Или пък тъгуваш повече отвсякога по онези, които безвъзвратно си загубил. Ако ви звучи прекалено патетично, значи просто не сте били на такъв концерт или просто не сте човеци, а нещо друго.

Как Лили Иванова постига всичко това? Какво й помага да пее така, с такава нежност и с такава мощ, с такава рязка и огромна амплитуда между тези две привидно несъвместими неща? Само до певчески талант ли опира всичко?

С всеки следващ неин концерт търся и намирам нови отговори на този въпрос. И все по-добре я усещам като човек. У нея по някакъв уникален начин съжителстват маниакален перфекционист, влюбен в своето изкуство, и неуверен почти до плахост творец, който никога не е предварително убеден в предстоящия си пореден триумф. Виждам я как в началото на всеки концерт е вцепенена, почти в ступор. Трудно й е да отрони дори две думи, а крачките и жестовете й са някак си вдървени, сведени до минимум. Успява да запее само благодарение на огромната си рутина и любовта към музиката. И с всяка следваща минута се отпуска, усеща, че публиката харесва това, което чува, и в един момент се превръща направо в змей, в емоционална ламя, от чиято паст се изливат красиви, внимателно подбрани, понякога и тежки думи, и още по-красиви мелодии. Самата музика, идваща от инструментите на страхотните изпълнители около нея, я зарежда с увереност и енергия. Понеже е била страшно взискателна към всеки елемент от всяка песен – от текста през композицията и всеки акорд от аранжимента, тя вече толкова обича всяка нота от своя продукт, че е готова да отдаде цялото си същество, за да го представи на хората. И прави това абсолютно безрезервно, без никаква грандомания, каквато мнозина погрешно й приписват. Те просто бъркат нейната вманиаченост с его. Лили няма его, но тя до такава степен се идентифицира с музиката си и е неин слуга, че става точно като змей, когато получи шанса да изрази това.

Първоначалното нейно вцепенение идва от респект – и към изкуството, и към публиката. Тя адски се страхува да не разочарова, да не би да не се окаже на нивото, което се очаква от нея. Но единствените по-силни неща от това вцепенение са професионализмът и перфекционизмът й. И на всеки неин концерт наблюдавам как те надделяват – методично, нота по нота, минута след минута. Тя просто мачка като терминатор, налага нечовешката си воля над своя атавистичен страх от сцената и очакванията на публиката. Генералът Лили успява да строи в редица плахостта на нейната, останала все още наистина момичешка, душа, и парализиращата треска на вълнението, че се среща с хора, които я боготворят.

За тези близо два часа тя наистина се подмладява с десетилетия. Като я слушаш и наблюдаваш като силует отдалеч, спокойно можеш да си помислиш, че това е някаква не повече от 20-30-годишна певица – такива са жестовете й, такава е енергията й, такъв е и гласът й. „Странният случай Лили Иванова“, наистина. Времето за нея тече наопаки, и то не само по време на концерт. Невероятно, но факт – всяка следваща колекция от нови нейни песни е по-хубава от предишната и това чудесно си пролича и тази вечер. „Дали“, „Този миг“, „Вкусът на греха“, „Каданс“ и особено „Стъклени стени“ – те звучат вече като класики! Публиката ги обича и цени наравно с предишни нейни шедьоври като „Невероятно“, „Този свят е жена“, „За тебе бях“, „Ти не си за мен“ и (моята любима нейна) „Молба“.

Това само по себе си е постижение, което дори е трудно да осмислим. В шестото десетилетие от нейната кариера тя продължава да се развива във възходяща градация – казваш си, че няма как нещата да се получат по-добре от последния концерт и от предишния албум, но те се получават. И това е просто в резултат от маниакалната до налудничавост взискателност на Лили – към всеки текст, към всяка мелодия. По-скорошните й албуми са напълно завършени продукти на артист, който притежава тотален контрол върху творчеството и кариерата си – нещо изключително рядко срещано в днешно време. Затова и са толкова безкомпромисни като съдържание – до степен, която може направо да те подтисне, ако например и на тебе ти се иска да си като нея.

Ами не, невъзможно е. Концертът на Лили Иванова навръх Димитровден през 2017-а отново ме убеди, а и далеч не само мен, че трябва просто да се радваме, задето живеем в същото време, в което и тя. И че имаме пред себе си жив, подскачащ на токчета, закачливо махащ с пръстчета, понякога трогателно смешен, но в повечето случаи чудовищно величествен пример за това как човекът може да бъде неуморим. Винаги вдъхновен, изпълнен със страст и вторачен неизменно в утрешния ден, никога във вчерашния. Вдъхновяващо е да имаш дори и най-далечен и минимален досег до такава личност.