Златна есен за BG киното

на

„Доза щастие“, „Завръщане“, „В кръг“ – три премиери жънат успехи на голям екран – нещо, което доскоро не си представяхме, че е възможно

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 22 ноември

 

Значи все пак можело! Толкова силен период за българското кино не е имало от години. Само в рамките на месец по екраните излязоха три филма, които предизвикаха сериозен зрителски интерес, без същевременно да са лишени от достатъчно достойнства, за да спечелят одобрението и на най-претенциозните специалисти и критици. По жанр и атмосфера са коренно различни – единият е атрактивна комедия с романтични нотки, другият е драматично криминале с няколко сюжетни линии, нелишено от хумористични моменти, а третият е тежка, понякога дори подтискаща драма, от която обаче струи жажда за живот и вяра в силата на човешкия дух.

Рядко, за да не кажа дори никога, се случва три филма, които имат какво да кажат на публиката и наистина държат да го кажат, а не просто да я развличат, усвоявайки една държавна киносубсидия и пробутвайки продуктово позициониране, да привлекат толкова зрители в киносалоните. Започват ли хората да търсят българското кино и, което е по-важното – да му вярват?

Първо по кината се появи „Завръщане“ – поредният филм на Ники Илиев, един симпатичен актьор-режисьор-продуцент, който като истински магьосник винаги успява да намери пари за проектите си.

По-подробна рецензия за „Завръщане“ – тук

Втората премиера от последния месец – „В кръг“ на Стефан Командарев

е значително по-издържана във всяко отношение – и като сценарий, и като режисура, и като актьорска игра. Изпълненията без изключение са tour de force, като над всички се открояват Стефан Денолюбов, Васил Василев-Зуека, Ирини Жамбонас и Стоян Дойчев (Асенчо от „Възвишение“, голямото откритие на българското кино). Филмът, който разказва няколко паралелни истории с патрулиращи столични полицаи, е втора част от планираната трилогия на Командарев, започната с „Посоки“. Там главните герои бяха шофьори на таксита. За съжаление, при цялото си режисьорско, актьорско и операторско майсторство, „В кръг“ страда от същия основен проблем като предшественика си – прекалено мрачен и песимистичен е. Тирадите колко болно е днешното българско общество и сгъстените тъмни тонове вече се превръщат не просто в запазена марка, а в досадно клише за този режисьор, който иначе владее до съвършенство занаята си. Вярно е, че тук има доста повече хумор, и че поне някои от случките завършват с относителен хепиенд – едно дете бива спасено от смърт, един мъж – от самозапалване, а един уж умрял наркоман се събужда благополучно насред гробището в „Бакърена фабрика“, чиито паметници са със странни надписи…. Има обаче и сценарни недомислици (софийска линейка е изпратена по погрешка на варненски адрес?!) и твърде много подтискащи сцени без капчица надежда и вяра в доброто у човешкия род. Както беше и в „Посоки“, и докато гледа „В кръг“ зрителят неволно започва да се пита – абе наистина ли живеем на чак толкова ужасно място или тук се разказва за някаква друга, непозната страна?

В днешното ни общество има достатъчно хора и институции, заинтересовани да сгъстяват тъмните тонове повече от необходимото – на тях им се плаща за това или просто нямат друг избор. Но няма нужда един от най-талантливите ни кинаджии да го превръща в своя основна професионална мисия. В критичния тон и мрачните картини от софийските потайности няма нищо лошо – лошо е, когато отникъде не се прокрадва лъч надежда, и когато финалното послание може да бъде синтезирано единствено с изречението „луди сте, че още живеете тук“. Но все пак – в сравнение с „Посоки“, „В кръг“ е голяма крачка напред и засиленият зрителски интерес също го доказва.

Но филмът-феномен на годината, а може би и не само на тази година, се казва

„Доза щастие“.

Драматичната история по автобиографичната книга на вече покойната журналистка Весела Тотева стана един от боксофис-шампионите на ноември. Вкара в киносалоните хора, които иначе рядко и дори почти никога не попадат там. Битката на главната героиня (в спиращо дъха изпълнение на Валентина Каролева, дъщеря на самата Весела) с хероиновата зависимост е показана с брутален реализъм, но и с достатъчна доза любов към живота и оптимизъм. Сценаристът-режисьор Яна Титова е постигнала въздействаща симбиоза между история, послание и емоционална дълбочина и показва пълно владеене на целия кинематографичен инструментариум. „Доза щастие“ вълнува и остава в съзнанието дълго след финалните си надписи и е на път да се превърне в нещо много повече от кинофеномен. Прекрасен пример за възможностите на това най-масово изкуство да провокира и възпитава. Както и за това, че когато една творба е искрена и направена с любов, дори и при липсата на скъпоструваща рекламна кампания публиката научава за нея, търси я, оценява я и я подкрепя с парите си.

Филми като „Доза щастие“ правят на пух и прах и мита, че българинът няма пари за родното си кино, че то никога няма да надскочи провинциалното си тесногръдие и комплексите на собствената си гилдия.

Може, и още как.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s