Сензационната премиера„Бай Иван“ е като интернет-версия на „Бай Ганьо“, само че с тъп хумор. Но крайно време беше простащината от политиката да завладее и киносалоните

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 17 декември

От две седмици българските мултиплекси са заляти от цунами нови зрители – хора, ходят на кино веднъж на пет години или такива, които досега са влизали в такъв салон само ако там има предизборна среща на „Има такъв народ“ или „Възраждане“. Чистачките трудно насмогват да чистят кочината от пуканки и чипс, оставена след всяка прожекция, по време на която тъмната зала се изпълва с кикот. Тълпи от българи отидоха до моловете не само за да си купят коледна украса, нов телевизор или електрическа четка за зъби на промоция, а за да гледат филм.

Причината за това необичайно явление, пред което дори системата за зелени сертификати се оказа безсилна, е кинопремиерата „Бай Иван“ – игрална версия на поредица скечове от „Ютюб“, където каналът „Светът на Ванката“ има над половин милион абонати. Главни образи в него са членовете на българско семейство, оглавявано от мустакатия едноименен герой. Бай Иван е типичен селски тарикат – убеден е, че във всяка ситуация знае как да „прецака системата“, но се проваля непрекъснато, понякога по особено зрелищен начин.

Автор на скечовете е актьорът Димитър Кирязов –притежател на несъмнен комичен талант, а партньорката му Силвия Йорданова показва не по-лоши актьорски способности. В интернет-пространството повечето им 10-инаминутни скечове са наистина забавни и нелишени от смисъл. Засягат злободневни въпроси и безпощадно се подиграват на войнстващата българска простотия.

В 96-минутната киноверсия обаче стойностният хумор е рядкост – преобладават тъпи сценки, които биха разсмяли само седемгодишно хлапе, макар че реално би трябвало да са забранени за деца. „Отвори прозореца на купето, че пръднах“, смее се бай Иван. „Отвори го по-широко, че и аз пръднах“, добавя друг герой (тираджия), а киносалонът е напът да се задави с пуканките от смях.

Да, оказва се, че не е никак лесно да превърнеш хитови онлайн скечове в смислен продукт за голям екран. В това преди две години се убеди и един от най-успешните ни комици – Камен Донев, когато пусна по кината своя „Уют“ – битова комедия с драматични елементи за семейните отношения и социално-културния разпад в съвременното ни общество. Там всеки изневерява на половинката си, числата от тотото имат сакрално значение, пие се и се псува на поразия, а някои герои даже изпускат газове. Макар и да беше посрещнат с недоумение от повечето почитатели на Донев и творчеството му, филмът постигна сравнително добри резултати в киномрежата – макар и далеч от сегашните рекорди на „Бай Иван“.

Какво излиза в крайна сметка – че художествените качества на един продукт нямат никакво значение, стига той да е намерил път към най-широките и непретенциозни народни маси и да говори на техния език. И трябва ли да сочим с пръст и упрекваме Димитър Кирязов и колегите му за постигнатия сензационен касов успех? Защо се учудваме, че образи като Бай Иван стават кинохитове в родината на Бай Ганьо?

Всъщност, почти всяка държава и в наши дни изважда подобни герои на големия екран. Турците си имат своя Реджеп Иведик. Американците почти всяка година гледат по кината нещо от сорта на „От глупав по глупав“ с Джим Кери. Е, в онези филми има далеч повече смисъл и елементарна сюжетна логика, но трябва ли да сме толкова взискателни към дебютиращия в голямото кино Бай Иван?

Въпросът не опира до това. Находчивостта на Кирязов и колегите му заслужава ако не поздравления, то най-малкото респект. Ето, че и без да се реве за държавни субсидии и да се търси помощта на национални телевизии, е възможно в киносалоните да бъдат вкарани хора, които иначе предпочитат да си дават парите за дюнери, бира в еднолитрови бутилки и дрехи-ментета от някоя сергия. Щом като Бай Иван го постига, би трябвало да го може и някой по-интелигентен кинаджия от него, който ще има една идея по-добър вкус и усет за смислен сценарий. Да прави „фестивално кино“ с пари от държавния бюджет и да обикаля света с него може всеки средностатистически възпитаник на НАТФИЗ. Въпросът е не само да източваш общите пари, получени с връзки от поредната „художествена комисия“ в киноцентъра – въпросът е да си реална част от тази индустрия. Просташка или не – това е отделен въпрос. В първите години може да е просташка, а после може вече и да не е. Важното е хората да свикнат да си дават парите и за кино, а не само за чипс. Очаквайте в най-скоро време „Бай Иван: продължението“ и „Бай Иван 3“.

В случая истинският феномен не е филмът, а публиката му, която през първия уикенд се оказа рекордна за българско заглавие от последното десетилетие. В годината на непрекъснатите избори, когато в парламента попаднаха формации като „Има такъв народ“ и „Възраждане“, а чалга-ветеранката Луна получи повече гласове за президент от Светльо Витков, Волен Сидеров, Валери Симеонов и Горан Благоев, една цяла прослойка наши сънародници сякаш се материализира от нищото. Нейното присъствие в българската политика вече е официализирано. Простотията на Тошко Йорданов и безумието на Костадин Костадинов са държавно легализирани факти, които не излизат от телевизионния праймтайм.

Популизмът, антиваксърството, плакатният патриотизъм, често напълно фалшив, лицемерната антиевропейска реторика и уличният език излязоха от анонимност. Те вече не са ъндърграунд, нито някаква алтернатива – те са мейнстрийм. Нова национална доктрина. Само в рамките на една година простащината сякаш получи всички възможни шансове за изява, които могат да съществуват. Толкова ли е учудващо тогава, че се настани и в киносалоните – и то в период, в който дори филми като „Домът на Гучи“, „Смъртта може да почака“ и „Уестсайдска история“ не смогват да привлекат очаквания брой зрители? По-добре първичните инстинкти да бъдат задоволявани в тъмните зали пред големия екран – колкото и да се отваря работа на чистачките след всяка прожекция – отколкото в сфери, където проявленията на глупостта далеч не са толкова безобидни и безвредни.

Интересен парадокс – името „бай Иван“ присъства в два от най-успешните български филми за последното десетилетие. В първия случай това е дръгливият кон от „Възвишение“ – екранизация по един от най-смислените ни романи от ново време, направена интелигентно, но и с безпощадна ирония към историческия български тарикатлък. Във втория случай бай Иван е герой от брутална киночалга, която се пренесе от интернет-пространството в луксозните киносалони. Електоратът на Слави, Тошко и Костадинов също ходел на кино. Дано да се задържи там по-дълго време.