_{Душата ми – врата без ключ –}

_{готова е по всяко време}

_{добрия гост, макар и чужд,}

_{макар и нощем, да приеме.} 

_{Добър ли е… Но ако лош,}

_{лош човек на прага ѝ застане,}

_{да думка цял ден, цяла нощ,}

_{той все там, вън, ще си остане.} 

_{И без да тропне – само с устни}

_{да ѝ прошепне онова…}

_{вълшебното, тя ще го пусне.…}

„Предупреждение“. Каква прелестна песен на Лили Иванова отпреди 40 (!) години, по текст на Дамян Дамянов и музика на Тончо Русев. И какъв чудесен епилог (последният от трите биса), на концерта в Зала 1, сложил край на тазгодишното й турне. С тези думи Лили сякаш постави точка на нелепия скандал, избухнал в началото на есента, след като един клет човек си позволи нахалството да й предложи да сложи край на кариерата си – само защото в пловдивския Античен театър имало технически проблеми със звука. Колко нищожно дребна душа трябва да си, и колко нереална самооценка трябва да имаш, за да си позволиш публично да изречеш нещо подобно – само защото за кратко време си се превърнал (очевидно не без причина) от заклет почитател, допуснат до най-близкия кръг на някого, в игнориран член на масовката? Опитвам се да си представя подобно нещастие, но не мога.

„Незаключени врати най-мъчно всъщност се отварят...“. Тази жена не е от хората, които прощават и забравят лесно, но тя има много по-важни цели от това да запушва устите на зложелателите си. Вечерта на 16 декември просто за сетен път (при трети пореден концерт в пълна зала – нейна запазена марка и феномен, непостижим за никого у нас) направи това, което най-много обича и което най-добре умее – изля си сърцето и душата с пеене. Преподаде поредния урок по добър вкус и перфекционизъм.

Дали защото през миналата 2020-а нямаше концерти, дали защото този беше финалният от тазгодишното й турне и вече не беше нужно, като истински маратонец, да пести сили и за следващите дни – не зная, но изпълненията й сега ми се сториха по-енергични, вдъхновени и мощни от друг път. Също така не си спомням друг път публиката зала 1 на НДК да е била толкова френетична в аплодисментите и възторга си. Това беше най-красноречивият отговор на въпроса трябва ли да продължава да пее или не. Задължително е – стига музикантите и всички останали да смогват да издържат на темпото й.

Началото на концерта беше отредено за песните от тазгодишния миниалбум „Чуй душата ми“, сред които особено се открои заглавната, написана от Стефан Вълдобрев и Веселин Веселинов-Еко. „Забравѝ това, което зад нас е било, всичко пред теб обичай, продължи…“. За голяма част от публиката те все още са слабо познати, но именно на концерт се усеща величието и красотата им. Сега, сигурен съм, много хора ги търсят в YouTube или Spotify, за да им се наслаждават.

По-нататък градацията на емоциите беше възходяща – „Искам те“, „Бурната река“, „Невероятно“, „За тебе бях“… Тази година аранжиментите (дело на китариста Ангел Дюлгеров) бяха осезаемо по-твърди, по-рокаджийски. На моменти звученето беше направо хеви метъл – силен грохот от барабаните, бас-китара вместо контрабас, и тежки и абразивни, ясно изразени китарни сола. Доста модерни рокгрупи биха могли да си водят записки на този концерт…

Финалът, когато елегантните черни токчета „Ив Сен Лоран“ (любимата марка обувки на Лили) бяха захвърлени на сцената, бе отреден за „Щурче“, „Детелини“, „Присъда“ и „Панаири“. И в последния бис – въпросното „Предупреждение“: „И без да тропне – само с устни да й пошепне онова…“.

Веднъж като попаднеш във вселената на тези песни, после много трудно излизаш от нея. Заливат те вълни от емоции – понякога просто носталгия по отминали времена, друг път – изблик на сподавяни чувства или просто възхищение от красивите думи и красивата музика.

Но най-голямото възхищение е към неизтощимата енергия на тази жена. Колкото и отблизо да я гледаш, на няколко метра на сцената пред теб, ти е трудно да повярваш, че е истинска, и че всичко, което слушаш, е възможно: Лили Иванова.