Защо толкова безрадостно и тихо се прие нещо, което чакахме повече от 13 години?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 20 декември

Окончателното влизане на България и Румъния в Шенгенското пространство, вече и по суша, ни вкарва в общност от 29 държави с почти 420-милионно население и територия от над 4 милиона квадратни километра. Днес вече 25 от 27-те членки на Европейския съюз са част от тази зона за свободно придвижване. Единствено Кипър все още е държан принудително навън, а Ирландия предпочита да запази граничния си контрол с ЕС, въпреки че не прилага такъв спрямо съседа си Великобритания.

Към Шенген принадлежат и държавите от асоциацията за свободна. Търговия – Исландия, Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария, което прави общия брой на страните 29.

Здравият разум

трудно би намерил причини да не се радваме на това събитие, което чакахме повече от 13 години. От 2011-а насам най-активно пречеха на присъединяването ни държави като Нидерландия, Австрия, Финландия и Германия. Съседите ни румънци се съпротивляваха много по-упорито на това от нас. Стигна се дори до обществени кампании за бойкот на всички австрийски магазини, банки и стоки в страната им, както и на университетите и музеите във Виена и Залцбург. България имаше още по-голям противник от румънците в лицето на Нидерландия, която подкрепяше тяхното присъединяване, но не и нашето. Разбира се, у нас никакво по-организирано брожение срещу това нямаше. На по-голямата част от народа сякаш му беше все едно, а малцинството, което копнееше да пътува до Гърция без гранични проверки, по традиция се срамува от този народ, а и всякаква мисъл за протест срещу Европа му е генетично чужда.

Нейсе, дългоочакваното събитие е факт, но беше посрещнато с изненадваща тишина и без очакваната еуфория. Причините за това са много, някои дори звучат съвсем обективно. Ироничните подмятания как влизането ни в Шенген е безполезно, безсмислено и дори вредно за нас, обаче са не просто нелепи – те издават или коварство, подстрекавано от външна агентура, или безмерна глупост. За някои хора днес просто е модерно да се плюе по всичко европейско, а евросъюзът да бъде набеждаван за всичките ни нещастия.

Тази

псевдо-патриотарска прослойка

не е много широка и дълбока, да не говорим за умна, затова пък е достатъчно шумна и създава впечатление, че едва ли не сред българите има истинско брожение срещу Шенген. Подобен ефект се дължи и на необяснимата тишина и липса на еуфория у онези, които би трябвало да се радват най-силно. Но за тях ще стане дума след малко.

Факт е, че след скорошното въвеждане на граничен контрол от Германия и Франция заради неспиращия приток от нелегални емигранти, Шенгенската зона днес изглежда по-формално образувание от когато и да било. Това обаче първо се преекспонира тук, обслужвайки определени интереси, и второ – до голяма степен е формалност там, въведена повече за обслужване на разтревоженото обществено мнение в тези държави, отколкото за фактическо стопиране на свободното движение.

Не само Шенген – целият Европейски съюз в момента преживява кризисни времена, които не бяха премълчани и от фундаменталното скорошно интервю на

влиятелния политолог Иван Кръстев

пред паневропейския тв канал ARTE. Впрочем, в чужбина той все по-често говори неща, които предпочита да пропуска в тукашните си изявления – нещо като Румен Радев, но с обратен знак. На това интервю си струва да се посвети отделен материал, но в резюме изводите от него са, че Украйна е почти невъзможно да си върне предишните граници, и че подкрепата за нея няма как да се заключава само с „бюджети“ от Брюксел. На фронта не воюват бюджети, а хора, каза Иван Кръстев пред двамата журналисти, а в Европа не се забелязва особен ентусиазъм сред хората да отиват на фронта, за каквато и да било кауза…

Страхът от бъдещето

е еднакво силен както сред левичарите (зелените идеи чертаят неизбежен апокалипсис, срещу който те решават да се борят чрез минимизиране на човешката популация), така и сред десните консерватори, които пък се боят от демографската криза (България е най-бързо стопяващата се нация в света, която не води никаква война, изтъкна още политологът). А основен двигател на демокрачния процес е упованието в бъдещето. Когато то е изчезнало, от демокрацията до авторитаризма остава една съвсем малка крачка, визионерски деликатно се изрази Кръстев…

Но каквито и проблеми да имат и Евросъюзът, и конкретно Шенгенското пространство в момента, нашето присъствие в него няма как да ни донесе преки негативи. Те могат да бъдат само косвени, но причините за тях ще са най-вече в самите нас. Същите биха ни закопали и извън Шенген – поради добре познатите ни национални черти – мързел, сервилност, чуждопоклонничество, безхаберие, недалновидност…

Присъствието в клуба на най-богатите само по себе си

няма как да бъде антибългарски фактор.

Изтичане на мозъци и работна ръка щеше да има и без Шенген. Поставянето на българското селско стопанство на командно дишане заради брюкселските директиви пак щеше да е налице. Оттеглянето на много чуждестранни инвеститори нямаше да бъде стопирано, ако останем встрани от Шенген, и няма да секне, ако влезем и в еврозоната. Имигрантски приток към нас и досега би имало, ако бяхме толкова благодатно място за живеене и работа – попитайте англичаните, хем живеят на остров…

Въобще всички проблеми, с които ще се сблъскаме в следващите години и десетилетия, няма да са породени от Европа, а от нас самите – защото не се възпроизвеждаме, не работим достатъчно, не гласуваме на избори и просто не ни пука не само за държавата ни, но и за нас самите.

Но тишината и

липсата на еуфория

относно Шенген у прослойката, която би трябвало най-много му се радва, е още по-абсурдна и смешна. Как е възможна изобщо? Просто това са същите хора, които през последните месеци повтарят мантрата, че България е управлявана от хора като Борисов и Пеевски. Ако това наистина е така, значи би трябвало да им се припише и заслугата за шенгенското присъединяване. Ако пък не е тяхна, значи не владеят и държавата ни, а всичко е само една „игра на опозиция“, която вечно ще бъде комфортна и желана от изпълнителите на главните роли в нея.

Шенгенското присъединяване донесе

пореден когнитивен дисонанс

за тази любима наша, иначе много речовита и активна в социалните си мрежи прослойка. Тя в момента се чувства така, сякаш някой за пореден път й е изял десерта. Някой е отвлякъл, откраднал от нея още едно „безценно“, както би се изразил Амгъл.

Дори само заради тази смешна тишина, както и заради смешните опити да се иронизира приемането ни откъм пишман-патриотарската секта, си струва да се радваме на висок глас, че сме в Шенген. Освен скок в търговията и туризма (най-често се споменава очакван 1% ръст на БВП само от този факт), ефектът ще бъде имиджов, психологически и народопсихологически.

Колкото и да е зле Европа в момента, дори и според нейни водещи апологети като Иван Кръстев, ние няма да я направим по-лоша. Нито пък тя може да ни съсипе повече, отколкото ни е съсипвала досега, в резултат на нашето собствено раболепие и малодушие. Част от това малодушие е именно и това, че сега се радваме през зъби и под сурдинка, а някои даже направо се чувстват прецакани. Горките.