Масовата подкрепа за убиеца на топ-застрахователя в Ню Йорк не се дължи само на сексапилната му външност. Американците ненавиждат здравноосигурителната си система и богаташите, които тя произвежда
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 3 януари
Арестуването на Луиджи Манджоне предизвика визуални паралели с картината „Задържането на Христос“ от 1858-а, нарисувана от художника Хайнрих Хофман.
Ако все още не знаете кой е Луиджи Манджоне и не сте се поинтересували от съдбата му, значи сте в неведение относно появата на един нов американски идол, истински Робин Худ на новото време. 26-годишният милионерски син, завършил компютърни науки в един от най-престижните американски университети, е подсъдим за хладнокръвното убийство на Брайън Томпсън, директор на една от най-големите застрахователни компании в Щатите. За хиляди, дори милиони хора обаче, симпатичният брюнет вече е истински национален герой, защото е въздал възмездие срещу една от най-големите несправедливости в тяхното общество днес.
Върху гилзите на патроните за самоделния пистолет, с които беше застрелян топ-застрахователят пред нюйоркския му хотел рано сутринта на 4 декември, били изписани думите „отричам“, „отхвърлям“ и „защитавам“. Това е дословен цитат на обичайната тактика, с която здравноосигурителните компании обезсилват искове на свои клиенти, за да не им изплатят дължимите суми по застрахователни събития. Компанията „Юнайтед Хелткеър“ е една от най-бързо проспериращите в сектора – с над 30 милиона клиенти, а убитият неин бос, заемащ поста от 2021-а, е получавал годишна заплата от над 10 милиона долара. Средното число на отказани обезщетения от американски осигурители е около 10 на сто, а при въпросния застраховател те са над 25 процента…
В поведението на Луиджи, който е имал достатъчно лични мотиви да извърши хладнокръвното и добре обмислено убийство, е пълно с парадокси и неизяснени неща. Първоначално той успява да избяга от местопрестъплението и се прибира в родния щат Пенсилвания. Там обаче се оставя по много съмнителен начин да бъде разпознат в едно заведение за бързо хранене. На пристигналите полицаи се представил със същото фалшиво име, с което преди това се е бил регистрирал в нюйоркския хостел, за да извърши атентата си. При последвалия обиск у него бил открит произведеният на 3D-принтер пистолет, както и цял „манифест“, с който той писмено мотивира замисленото убийство. Не се е бил постарал дори да ги унищожи или скрие…
След като беше депортиран до нюйоркски арест и даден под съд, Луиджи си нае една от най-добрите и скъпи адвокатки в града. Юристите са категорични, че отдавна в американското правосъдие не е имало дело за убийство с толкова неопровержими улики срещу обвиняемия. И въпреки това, на първото съдебно заседание Манджони реши да пледира, че е невинен – независимо, че се остави с такава небрежност да бъде заловен и уличен…
Както и да се развият процесът и съдбата му оттук нататък обаче, Луиджи ще остане като героическа фигура за американците. Много от тях не се поколебаха да стартират цяла кампания в негова защита – от директни призиви за освобождаването му от ареста, до скалъпването на фалшиви алибита за него. От цялата територия на САЩ заваляха твърдения, че в деня и часа на убийството Манджоне е бил на съвсем друго място, а не по улиците на Манхатън…
Като милионерски син Луиджи вероятно е можел да си позволи скъпото лечение на проблемите с гръбнака, които имал, и без да прибягва до пари от застрахователи. Но за повечето американци всякаква здравна услуга е абсолютно немислима без сигурителна полица. Дори при обикновено счупване на ръка или крак, които могат да те сполетят по най-нелеп начин, в САЩ ще трябва да платиш десетки хиляди долари – освен ако нямаш скъпоструваща застраховка и не стискаш палци да получиш обезщетението си по нея. Ако попаднеш след някакъв случаен инцидент в интензивно отделение и нямаш осигуровка, оставаш задлъжнял за цял живот и си заплашен от личен фалит, който на практика те изважда от цялата финансова и легална система.
По разходи за здравеопазване САЩ са далеч пред всички останали държави с 12 500 долара на глава от населението, но по очаквана продължителност на живота страната остава далеч назад след страни като Япония, Швейцария, Австралия, Германия, Швеция и Канада, които харчат до два пъти по-малко за медицински услуги. Лидерът по харчене на пари е 49-и в света по резултат от това харчене.
Американците от години тихо роптаят срещу системата, която на практика ги задължава да бъдат постоянно здрави, да живеят под напрежение и да се грижат сами за себе си. Действията на Манджоне, процесът срещу когото е най-обсъжданото събитие в Щатите напоследък, се явяват капката, която е преляла чашата на търпението.
Според много наблюдатели, този атентат е едно от знаковите убийства не само на годината и десетилетието, но и на века. То символизира клокочещото несъгласие и готовност за бунт срещу една все по-безжалостна и безчовечна социална система, в която просто не можеш да си позволиш да не работиш като вол, а камо ли да се разболееш или да имаш някакво хронично страдание.
От XIV век и историите на Робин Худ насам не е имало убиец, който да е печелил толкова масови обществени симпатии. А последният път, когато нечия насилствена смърт се е приела с такова задоволство от американското простолюдие, беше убийството на Осама бин Ладен от специалните части през 2011-а…
Омразата към здравната система е едно от малкото неща днес, които обединяват разделеното общество на САЩ. Почти няма американец, независимо дали е републиканец или демократ, който лично да не е унижаван от все по-забогатяващата нейна бюрокрация, или да не познава някоя нейна жертва.
Убийството-вендета на Брайън Томпсън и идолизацията на Луиджи Манджоне извадиха под светлината на прожекторите дълго стаявано социално напрежение. Поставя се началото на своеобразна революция в масовото съзнание на американците. За пръв път целия свят вижда нагледно, че те изобщо не са доволни от живота, който водят, и че той далеч не е онзи, който е показан в най-гледаните холивудски филми. Пропагандната машина, възхваляваща „американската мечта“, все по-често изглежда безсилна или е възприемана с ирония от всеки, който има представа за реалната ситуация. В това положение са и много българи, живеещи в Щатите – на тях все по-често се налага да обясняват на тукашните апологети на „всичко американско“, че ежедневието им там не е съвсем за завиждане. И че многото пари, които се печелят, понякога може да не достигат за най-елементарни, базисни неща, приемани от българите и въобще от европейците за насъщна част от живота им. Да, айфоните, колите и пътуванията изглеждат много евтини в Америка, но те не могат да са достатъчна утеха, когато те боли зъб или имаш нужда от медицинско изследване, за което ще трябва да чакаш с месеци…
Дали ще има следващи отмъстители като Луиджи и дали те ще бъдат така идолизирани като него? Даже и да не притежават неговия италиански чар, вероятността американците да застават на тяхна страна, а не на тази на правосъдието, само ще нараства.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Честита Нова Година, господин Неделчев! 🙂 Здрава да е, мирна, успешна и с повече усмивки, ако може. 🙂 И да сте много, ама много щастлив- каквото и да означава щастието за Вас. От сърце Ви го желая! И нарочно формулирам пожеланието си малко така странно. Просто животът ми показва всеки ден, че за всеки човек щастието е нещо различно. Та, каквото е за Вас- много да е през новата година! Но първо и преди всичко- бъдете здрав! 🙂 Хирурзите си имаме специално пожелание за всяка нова година- боговете да закрилят скалпелите ни, да подкрепят ръцете ни и да вдъхновяват умовете ни. По някакъв начин ми се струва, че това важи и за Вашата професия. 🙂 Разбира се, заменяме скалпела с писалка. 🙂 Или с клавиатура. 🙂 Изобщо- хубава да е тази година за Вас! И поне два пъти по- хубава от миналата! 🙂
И докато сме още на празнична вълна. Понеже Вие сте човек, който къде по работа, къде не точно, пътувате насам- натам. Бяхме за новата година в Оман. До сега бях ходила само на конгрес там, два пъти. Сега останахме няколко дни. Препоръчвам. Ще Ви хареса. Въобще нямам предвид скъпарските хотели, перфектното обслужване, пазаруването като за последно и такива неща. Не. Което не значи, че не съм пазарувала. 🙂 Вярвам, че ще оцените по достойнство чудесата на един свят, който действително е като от друга галактика. Зелени градове насред пустиня, възобновяема енергия от нищото, вендинг машини, от които си купуваш диаманти и кюлчета злато. И…разходки в пустинята с коне или камили. Е, за по- свикналите с удобства- с джипове. Аз самата предпочитам коня, разбира се. Но препоръчвам камилата. Незабравимо преживяване. 🙂 В пустинята ще Ви хареса. Вие сте човек, който обича да изследва личните си граници. Ще Ви хареса да се изправите срещу себе си още веднъж. Подчертавам- маршрутите на тия пътувания са подбрани и няма опасност от влечуги например. Или скорпиони. Но липсата на пясъчна буря никой не може да гарантира. Случва се рядко обаче. Другото го знаете. Трябва да пазите очите и устата. За да не влиза пясък. Със или без буря- той си намира начин. Ако нямате предпазни средства. Омагьосваща е. Пустинята. Особено по залез и нощем. Има нещо неописуемо, притеглящо, вълнуващо. Не знам какво е, но го има. Усещала съм го в Негев и Руб ел Хали. Има нещо приказно в пясъците. Ама наистина. Освен това Оман има какво да предложи като културен туризъм. Операта в Мускат препоръчвам горещо. Може просто да я разгледате. Дори да не отидете на спектакъл. Впечатляваща е. Аз бях напълно запленена от Султанския музей на въоръжените сили. За ужас на мъжа ми. 🙂 Човекът си остана с впечатленията от Историческия музей. Можете свободно да се разходите из потресаващо красивите градини на султанския дворец. Само не трябва да сте въоръжен. 🙂 Частта, в която не се допускат туристи е много малка и подробно обозначена. Разбира се, има си и стар арабски пазар, Мавруз или нещо такова. И задължително трябва да се видят купищата местни рибни пазари. Такова чудо не съм виждала даже в Истанбул. Ама Истанбул е огромен. А това едно парче място и толкова пазари за риба! И всичките като изсипани от лампата на Аладин. 🙂 И да питате да Ви направят „шейтан кафе“. 🙂 На специално фино джезве с много тънки стени и дебело дъно, задължително на пясък и умерен огън. Бавно става, ама няма да съжалявате. Тънките стени и дебелото дъно правят така, щото кафето се вари равномерно и прави огромен каймак, без да кипи. И така запазва не само аромата, но и силата си. Затова му казват дяволско кафе. Абе тънка работа е джезве кафето. Разбират я по Ориента. Е затова аз друго кафе не признавам. Ще Ви хареса Оман. Нощно време малко е като Слънчака…:)
А статията я прочетох много внимателно. Видях и аз историята с тоя Луиджи. Но тия подробности, които разказвате- как са го хванали и всичко останало- това не го знаех. Нито това, че е милионерски син. Странна работа. Излиза някак, че е искал да го хванат? Ще видим. Вероятно процесът ще е подробно следен от медиите. В интерес на истината ми е любопитно дали въобще ще го осъдят.
Колкото до другото. Съжалявам да го кажа, но здравето струва пари. В крайна сметка. Защото трудът и знанията на лекаря са ценни. И не са безплатни. Това е положението. Проблемът е как е направена системата. Която и да е система. Ето нашата, родната. Никой не иска да каже голата истина, че държавата лъже. Лъже гражданите, че плащат каквото и да е със здравната си осигуровка. Дори най- високите ставки са капка в морето. Вторият момент е абсолютно умишленото нежелание на тая същата държава да накара хората да плащат осигуровки все пак. Здравната каса е един от инструментите за партийно финансиране и на всички това им изнася. И що се отнася до пациентите- пак лекарите го отнасяме. Като ми каже някой- ама аз съм осигурен. Ми хубаво, ама тая осигуровка не стига дори за чифт прилични операционни очила. Третият момент е нещо, което лично мен дълбоко ме възмущава. Защо, да му се не види, Здравната каса е само една? Защо е тоя монопол? И защо в България няма реално работещи осигурителни фондове? Където всеки плаща в своята лична партида и знае къде са парите му? Аз самата се осигурявам в такъв фонд. Швейцарско- германски. Преразглеждаме договора всяка година, променят вноските специално за здраве в съответствие с актуалния ми здравен статус. Ами извинявайте, но пенсионната ми вноска е четирицифрена сума. Здравната и тя натам отива. Но това не са пари в каца без дъно. Ако утре умра- децата ми ще ги наследят като банков капитал. Нима в една малка България е толкова трудно да се направи това? Или някой не допуска да се направи, защото от подобни лични партиди се краде по- трудно…
А относто достъпа до здравни грижи- гарантирам Ви, че в България той е в пъти по- лесен и бърз, отколкото в някои от най- уредените страни в Европа дори. Да, ако имате направление за ЯМР, може и да трябва да чакате три седмици, ако не си платите. Но ако заплатите, може да отидете дори същия ден. Колега в Германия ми каза преди новата година- и да платят, все тая. Часове преди март няма. Хубаво де, ама ти не отиваш на ЯМР за красота. А заради тумор в общия случай. И изведнъж- чакаш до март. Я дочакаш, я не. Колеги от болница Тракия в Стара Загора преди време ми казаха,че се наложило да отворят специален блок образна диагностика, който работи само петък, събота и неделя заради идващи да се преглеждат гърци, сърби и дори румънци. Болниците като Софиямед, Аджъбадем и Сърце и мозък, които имат изключително съвременна апаратура за тумори и изследвания на туморни маркери просто не спират. Така че що се касае до достъп до специалист ние сме много по- добре от много други страни. Без тия специалисти да са нормално платени, разбира се. Но това е друг разговор. Ако сте малко по- упорит и малко по- търпелив, за около седмица време може да стигнете дори до професор Габровски. Отделен въпрос е, че той не отказва прегледи принципно. За разлика от много други национални консултанти. Които очевидно мислят, че „национален консултант“ е божествен статут, който им дава право на човешки жертвоприношения три пъти на ден.
За Америка ми е трудно да кажа каквото и да е. Впечатленията ми са повърхностни и разхвърляни. И предполагам, че има значение от коя страна на уравнението си. Въпреки че беше преди много години, много добре помня един точно определен момент от специализацията си във Вашингтон. От болницата ( УБ Джордж Вашингтон) ми бяха дали стикер за колата. Огромен червен кръст със също толкова огромен надпис NEUROSURGEON. В долния край- името на болницата и някакъв баркод за четеца на паркинга. Така и не успях да свикна с реакциите на този червен кръст. На бензиностанциите колите пред мен минаваха зад мен. Веднъж обърках пътя до работа и попитах един полицай точно колко съм се отклонила. Той даже не си направи труда да ми отговори, като разбра, че съм лекар. Повика друг патрул и ме ескортираха до болницата. За да може той да остане на мястото си. Най- обикновени хора, напълно непознати, деца даже, само при вида на униформата ми казваха „Благодарим за службата“. Децата и по- възрастните мъже задължително ми отдаваха чест. Винаги. А когато видеха, че съм не просто военнослужещ, а лекар, просто виждах как респектът към тая униформа става по- голям. Това не ми се е случвало другаде. В Европа определено не. Само там. В Щатите. Странно беше. И по един особен начин приятно. Разбира се. Предполагам, било е въпрос просто на възпитание. На куртоазия някаква. На своего рода определено социално лицемерие дори. И все пак. Все пак прави впечатление като реакция. Затова Ви казах- зависи от коя страна на уравнението си.
Една моя дружка от университета служи във флота и като излезе в резерва работи в педиатрична хирургия в родния си град, Вейл, Колорадо. Много красиво място, прочее. Та Аризона веднъж ми каза: „Тази система някой ден ще се срути върху нас. Дори да си богат, можеш да умреш от нещо банално. Докато чакаш достъп до грижа“. Та предполагам, въпросният Луиджи просто е решил да не чака срутването.
Мъжът ми като един истински юрист смята, че го чака доживот. Или дори смъртна присъда. Аз пък мисля, че делото ще е такова шоу, че ще има малко общо с правосъдието и престъплението и наказанието. Вие на какво залагате?
ХаресвамХаресвам