Зад това интригуващо и бунтовническо заглавие се крие най-новият филм на визионера Пол Томас Андерсън („Буги нощи“, „Магнолия“) – амбициозен микс от трилър, черна комедия и политическа сатира. Той е свободно вдъхновен от романа Vineland на Томас Пинчън – фигура с култов статус в американската литература, само че действието му е пренесено в наши дни. Дълъг близо три часа и заснет с легендарната кинокамера VistaVision в ретро-стилистика, той носи модерен политически заряд, но и вечни общочовешки послания. Все по-редки са високобюджетните филми, които едновременно забавляват, тревожат и провокират публиката.

Сюжетът се върти около Боб Фъргюсън (Леонардо Дикаприо в поредна $20-милионна роля за „Оскар“) – бивш член на бунтовническа организация от типа на „Антифа“, който живее в параноично уединение с дъщеря си – тийнейджърката Уила (впечатляващ кинодебют на Чейс Инфинити). Когато стар негов враг – корумпиран военен полковник (Шон Пен) – се появява отново след 16 години и Уила изчезва, Боб трябва да се обедини с бившите си другари от радикалната група „French 75“. Заедно те се впускат в отчаяна мисия за спасяването й, докато се сблъскват с последиците от миналото си. Филмът започва с взривна енергия, типична за кулминация на екшън филм, и рядко забавя темпото, преплитайки романтика, престрелки, абсурдни ситуации и небрежно вмъкнати социално-политически коментари. Черният хумор е от най-висша проба, а най-хубавото е усещането, че на създателите на филма сякаш не им е пукало особено дали зрителите ще го усетят или не.

Дикаприо е в стихията си – в роля, напомняща за онази от „Имало едно време в Холивуд“ на Тарантино, той създава не просто герой, а „славен глупак“, вечно на ръба между комичното и трагичното. Боб е баща-развалина, потънал в наркотици и спомени, но с искра на надежда, която го прави неустоимо симпатичен. Дъщеря му Уила е силна, типичната днешна независима тийнейджърка, обучавана в бойни изкуства от друг, но не толкова луд бунтар и закрилник на нелегалните имигранти (култова роля на Бенисио Дел Торо). Срещу тях Шон Пен – в роля, която почти сигурно ще му донесе пореден „Оскар“, е зловещ и харизматичен налудничав антагонист с вечно непредвидими постъпки.

Пол Томас Андерсън, който е сценарист, продуцент и режисьор на най-високобюджетния си филм, управлява хаоса виртуозно. Резултатът е нещо средно между предишни негови творби като „Буги нощи“ и „Вроден порок“, с добавени екшън елементи, на които даже Спилбърг и Тарантино биха завидели. Камерата на Майкъл Бауман неуморно създава напрежение, а музиката на Джони Грийнуд – шести съвместен проект с Пол Томас Андерсън, подсилва въздействието на всяка сцена.

Преди да го гледам, прочетох някъде мнение за този филм, че след време, когато го дават по телевизията, ще е трудно да откъснеш поглед, ако случайно попаднеш на него. Това всъщност е белегът за един истински шедьовър – като „Кръстникът“, „Апокалипсис сега“, „Жега“, „Гадни копилета“. И да, наистина се оказа от тези филми. Не съм сигурен, че ще имам импулс и потребност специално да си го пусна отново, но когато се случи да го дават някъде, трудно бих прескочил на друг канал.