_{Тимъти Шаламе в ролята на Марти Маузер и реалният прототип, шампион и схемаджия Марти Райзман}

Един от най-обсъжданите и отрупани с номинации филми от последната година разказва за гениален играч на тенис на маса (те много мразят да наричаме спорта им пинг-понг), който не се свени да се въвлича в какви ли не ъндърграунд схеми и мошеничества, за да покрива разноските по пътуванията си за състезания. И преди някой да се е възмутил що за измислица може да бъде подобен сюжет – историята е напълно автентична, макар и леко видоизменена. Да, наистина е съществувал такъв шампион на Щатите, който в сензационно дълъг период от над половин век (до 2002-а, десетилетие преди смъртта си) е завоювал 22 различни титли от турнири, а през останалото време е припечелвал като мошеник и бандит на дребно.

Режисьорът Джош Сафди ни представя подобрена версия на друг свой силен филм – Uncut Gems с Адам Сандлър – с по-широк размах и майсторски пресъздадена епоха (50-те години в Ню Йорк и по света). В главната роля Тимъти Шаламе дава всичко от себе си, за да превърне антипатичния си и нагъл образ в герой, комуто сме готови да стискаме палци. „Върховният Марти“ е като ролъркостър от събития и емоции – бясно темпо, бърз монтаж, изобилие от дързък черен хумор и задушаващо усещане за тревожност. Саундтракът създава допълнително напрежение, а операторската работа на корифея Дариус Хонджи е виртуозна.

Сред минусите на филма е не толкова неговата разтегленост – 2 часа и половина изглеждат твърде много, нито прекалено мелодраматичния финал, колкото усещането за самоцелност. Сякаш целият авторски екип на „Върховният Марти“ се е фокусирал върху това да вземе една налудничава реална история и да превърне от нея продукт, достоен за куп награди. Приликите с „Една битка след друга“ са изненадващо много, но тук е трудно да се открият някакви по-дълбоки идеи и социални послания освен прокрадващите се подигравки към „американската мечта“ като токсична и вредна амбиция. Неизбежни са и аналогиите с „Претендентите“, където обаче тенисът беше на корт, а не на маса. И тук, както и там, става дума най-вече за брилянтно упражнение по стил, което е трудно въобще да не харесаш, но и още по-трудно да запомниш до следващата година.