Дългоочакваният концерт на човека от августовската корица на Biograph – един от двата последователни в столичната Арена – не беше събитие, което можех да пропусна.

Не искам точно в моя блог, където често се пише за великата Лили Иванова, или пък за звезди като Род Стюърт, Валерий Леонтиев, Стенли или Евровизия, някои читатели да намерят думите ми за пресилени, но е факт: Азис е феномен, отдавна надскочил границите на България, а само в YouTube песните му имат над милиард прослушвания. С подобни неща у нас, кой знае защо, не е прието да се гордеем, а за много хора този певец все така си остава олицетворение най-вече на всичко пошло и уродливо в жанра, наричан презрително чалга.

Той обаче обитава своя собствена вселена там, леко встрани от евтините хитчета еднодневки, изпълнявани от простовати полуголи певачки. В музиката му има нещо по-вълнуващо и непреходно – може би заради емоцията, която влага във всяка фраза и нота. У нас Азис е явление вече над четвърт век, а песните му се знаят наизуст от различни поколения българи, а и не само българи.

Но отидох към арената с леко предубеждение – създадено от клиповете, които вече бях видял от снощния концерт. Наясно бях, че огромната сцена няма да бъде използвана подобаващо, че Азис ще стои предимно сам в средата й, и ще залага най-вече на личната си харизма и способността си да изпълва кадъра и пространството с емоция. Но и на други негови концерти съм се убеждавал – ако някой може да си позволи така да се „изцигани“, да разчита най-вече на това и да си спести нуждата от пищна хореография и гостуващи други звезди, това е той. Просто му се получава и с минимум усилия. Защо да се напряга за повече? Той знае какво се иска от него и че може да го даде.

Феноменът на този концерт за мен беше публиката. И двете вечери залата се напълни, въпреки доста скъпите билети. Говорим за общо над 25 хиляди души, които станаха на крака още от първите песни и не седнаха до края. Знаеха всичките наизуст и пееха с пълно гърло, танцуваха, пляскаха с ръце. Наблюдавах ги много внимателно, просто не можех да повярвам на целия този възторг към певец, чието основно усилие беше да си върти предизвикателно ханша с гръб към тях и да се усмихва. Това не бяха мутри и мутреси, нито някакви дивни селяни и примитиви. Най-нормални българи и българки. Сред тях – няма как да не отбележа – доста красиви жени. Забавляваха се от сърце и душа и не личеше да им пука особено, че доста от парчетата са на плейбек. Кой има право да им държи сметка за това, да ги сочи с пръст и да се изживява като по-възвишен от тях?

Имаше даже и едно изпълнение на Eye of the Tiger, парчето на Survivor от филма „Роки“, което Азис изпълни малко в стил „Кен ли либу либу даут ю“, но пак му се получи. През това време девойки от публиката се качваха на виенското колело на сцената.

Това може да го постигне само Азис. За този четвърт век, дадох си сметка, той е изпял саундтрака на прехода, саундтрака на няколко поколения българи. Парчета, с които си израснал, на които си се влюбвал и разлюбвал, които си слушал в колата си, на партита и къде ли още не. Общото между всичките му песни е емоцията, с която ги изпълнява, и че до една натискат някакъв специфичен бутон вътре в теб. Това копче те кара да се отпуснеш, да се забавляваш, да забравиш за всичко друго. Изпълнени са с някаква особена лежерност и доброта, с циганско намигване и с широка, леко тарикатска усмивка. Онова, което най-много харесвам в Азис, е неговата самоирония. Той никога не се е опитвал да се прави на света вода ненапита, въпреки че обича да пунтира наивност. Затова и концертът му, при всичките му кусури и тарикатлъци (най-доволни трябва да са спонсорите от бетинг-компанията, която дойде до гуша на всички), ме докосна и ми хареса.