Изходът от болезнената патова ситуация в Близкия изток ще бъде примирие, в което всички ще се правят на победители, но реално ще са загубили – и то много

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 27 март

Не беше толкова отдавна времето, когато САЩ обичаха да влизат във войни с юридически издържани аргументи, международни коалиции, одобрение на Конгреса и поне някаква привидна морална правота. Ирак от 2003-а беше истински скандал, но поне имахме Колин Пауъл с неговите епруветки пред Съвета за сигурност. Имаше и мълчаливо съгласие на Западна Европа, имаше го и циркът, наречен „Коалиция на желаещите“. Онова беше несправедлива, но добре гримирана война. Сегашната в Иран вече е без никакъв фон дьо тен и руж. Маските са свалени и картинката под тях не е никак приятна, а авторитетът на Щатите в световен мащаб се срива по-бързо и от уолстрийтска акция.

Нека започнем с официалното обяснение. Вашингтон атакувал Иран заради ядрената му програма и нуждата от „самоотбрана“. Самата дефиниция на самоотбрана би изумила и най-либералния тълкувател на международното право. Американското разузнаване не е регистрирало достоверни данни Иран да изгражда ядрено оръжие след спирането на програмата от аятолах Хаменей през 2003-а.

Но най-дразнещата подробност дори не е тази. На 27 февруари, само ден преди началото на сблъсъка, оманският външен министър бе обявил пробив в преговорите: Иран се съгласил никога да не трупа обогатен уран и да допусне пълна верификация на това от МААЕ. Преговорите трябваше да се подновят на 2 март, но вместо това паднаха бомбите и Иран се оказа с ликвидирано държавно ръководство. Сякаш това би било достатъчно за поредния триумф на САЩ.

Спасяването на редник Нетаняху

Тук стигаме до онова, което всички мислят, но малцина изричат на глас. Отношенията между Вашингтон и Тел Авив отдавна са излезли от рамките на нормалното партньорство. Израел настояваше за пряко американско участие в атаката срещу конкретни ирански съоръжения – такива, до каквито Израел нямал собствен капацитет да достигне. С други думи, Тел Авив имаше мотива и политическата воля, но му трябваше американската военна мощ, за да го осъществи.

За правителството на Нетаняху унищожаването на иранския режим е логична цел – десетилетия наред живее под сянката на регионална сила, идеологически ангажирана с ликвидирането на страната му, въоръжаваща прокси сили в Палестина, Ливан и Йемен, изстрелваща десетки хиляди ракети по граждански цели. Дори да е неприемлива за останалия свят, тяхната логика е поне разбираема. Но от гледна точка на американския интерес една война, която затваря Ормузкия проток, вдига петрола над 112 долара за барел и изпраща американски войници да умират за цели, които дори не са съгласувани с Конгреса, е пълна лудост.

Обяснението е само едно – Вашингтон е в странна зависимост от Тел Авив. Или най-малкото Тръмп е в странна зависимост от Нетаняху. Всякакво друго тълкувание на събитията би било още по-обидно за американския интелект и стратегическо мислене.

След края на Студената война Щатите имаха един ключов актив, по-ценен от самолетоносачите: глобалния морален авторитет. Или поне убедителната му имитация. Събитията от Персийския залив не просто ерозират тази имитация – те я изпепеляват. Реакцията на останалия свят е красноречива: повечето страни не заеха категорична страна, но призоваха за мир. В Азия преобладаващо осъдиха американско-израелските удари. В Европа реакциите варираха между осъждане на иранските контраатаки, осъждане на двете страни и призиви за деескалация. Китай реагира с изявления в типичния си дипломатичен стил, но Иран остава най-надеждният антизападен бастион на Пекин и доставчик на евтин петрол, особено след абордажа, който САЩ предприеха във Венецуела.

Стигна се и до абсурда Тръмп да нарича натовските съюзници „страхливци“ заради нежеланието им да помогнат в осигуряването на Ормузкия проток.

Персийският цугцванг

В шахмата цугцвангът е позиция, при която всеки ход само би влошил положението на играча. Е, добре дошли в Ормузкия пролив през март 2026-а. Коридорът, през който минават около 20% от световните петролни доставки, е затворен за всички, освен за най-близките приятели на Иран. Азиатски гиганти като Индия, Япония и Южна Корея са пред енергиен колапс и са оставени на милосърдието на Техеран. Стигна се до още един абсурд – Вашингтон временно вдигна санкциите върху 140 милиона барела ирански петрол, намиращи се в открито море (на страната, срещу която воюва!), в опит да укроти задълбочаващата се криза.

Глобалният Юг, а и целият свят, гледа в шок и си прави изводи. Латинска Америка, Африка, Югоизточна Азия – всички видяха как Вашингтон атакува по време на активни преговори, уби държавен глава на суверенна страна, действа без конгресен мандат, отхвърли собствените си разузнавателни оценки и впоследствие вдигна санкции върху петрола на атакуваната страна, за да спаси бензиновите цени. Затова и дългосрочните последици за американския авторитет ще са по-тежки от краткосрочните военни успехи.

Световният ред, изграден след 1945 г. върху принципите на Хартата на ООН, суверенитета и забраната на превантивна война, реално никога не е бил съблюдаван напълно. Но поне беше инструментът, с който Западът претендираше за морален авторитет. Сега и тази претенция е бомбардирана.

Демитологизирането

В тази война няма „коалиции на желаещите“, няма инсценирани пред ООН речи, няма дипломатически фигове. Има суперсила, действаща като суперсила – по собствени, макар и видимо нелогични и странни правила, в собствен интерес, с партньор, за чиито истински цели също не е сигурна. Получава се така, че американският президент говори някакви неща, но на практика се случва онова, което е пожелал израелският премиер.

Нетаняху, този обигран майстор на политическото оцеляване, заложи на тази война, за да спаси собственото си кресло. Ако режимът в Техеран падне – той е ще е големият герой. Ако не – виновен ще е Тръмп. Междувременно допитвания в Щатите показват, че 56% от американците смятат, че войната носи повече полза на Израел, отколкото на САЩ. Само 29% виждат полза за Америка, което е безпрецедентно нисък процент. Шефът на контратероризма в администрацията Джоузеф Кент дори сензационно подаде оставка с думите, че войната е започнала „под натиск от Израел и неговото лоби“, въпреки че Иран не е представлявал непосредствена заплаха. Вашингтон, който десетилетия наред се представяше като независим арбитър, сега прилича на клиент, който плаща чужди сметки.

Но рухва още една илюзия – тази за американската световна хегемония. Помните ли как през 90-те, или в началото на този век, САЩ решаваха кой да управлява страни като Ирак, Либия, Афганистан? Как поставиха Сърбия на колене с бомбардировки в центъра на Белград? Сега, в 2026-а, същите тези Щати не могат да спрат иранските дронове над Персийския залив и опразването на световната туристическа перла Дубай. Илюзията за „хегемон по покана“ – онзи Вашингтон, който действа, когато светът го помоли, пази реда, защото вярва в него и побеждава, защото правото е на негова страна – сега е окончателно погребана в бункерите на необятния Иран.

Ако изобщо има някаква оптимистична прогноза за изход от ситуацията, тя ще е в примирие, в което всички се обявяват за победители, но реално всички ще са загубили, и то много. За инициатора на тази война – САЩ – загубите ще са най-дългосрочни и непоправими. Подстрекателят Израел ще удържи някаква тактическа победа, но в стратегически план ще пострада много повече, защото неприятелите му току-що се увеличиха още повече.