„Едно е ясно – която и композиция да бъде изпратена с Миро в Осло, тук у нас пак ще има мърморене, негодувания и естрадни интриги. Все пак, колкото и да сме вътре в Европата, си оставаме в България…“

Това са финалните думи от коментара ми от миналата седмица по темата Евровизия 2010. И, естествено, се сбъднаха. В момента сайтове и форуми са буквално засипани с помия срещу Миро, песента му, цялото шоу на БНТ (което този път беше доста по-стегнато и изпипано) и конкурса генерално (който уж никой не гледа). В един сайт даже, къде на шега, къде насериозно, призовават Бате Бойко да отмени резултатите от гласуването снощи.

Тече нещо като надпревара – кой по-бързо и по-оригинално ще оплюе Евровизията. Някъде между редовете обаче се изплъзва най-важното – имало ли е по-добра алтернатива, можело ли е нещо по-добро да се направи, кой и как е трябвало да го направи и защо, аджеба, не го е сторил. Въображението на авторите не стига толкова надалеч.

В един форум някакъв анонимник плюе във всички посоки с пяна на устата. И се размечтал българската песен на Евровизия да бъде нещо в стил „Рейдиохед“. Наистина ли, умнико?

Цялата тази изначална и всепоглъщаща злоба, към всичко и към всеки, цялата тази мания да се изкараме винаги по-умни и разбиращи (как – чрез негодувание, естествено), или пък някак си по-специални (аз слушам „Рейдиохед“, мразя чалгата и БГ-попа, но не ме мързи да пиша по форуми), решителният отказ да търсим положителното около себе си и най-вече – склонността непрекъснато да търсим виновници за нещастието си… Не ви ли уморява?

Не ви ли се живее малко по-щастливо? Защо не опитаме поне за един ден, ако не и за повече?