„…оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко и да не ми иде отръки… Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!… Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам… маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости… мани, мани… тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак требва и там да се писува…
 Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:
 – Една работа видох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!… А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пък требва при нея да се писува. Жива сгода… вервай ми, таман като за мене…“

Това е откъс от една българска Следосвобожденска класика – „Меракът на чичо Денчо“ (1899) от Михалаки Георгиев. Сетих се за нея днес, понеже се нервирах от думите на един колега журналист. „Блазя ти“, вика ми, няма да уточнявам за какво, но нещо свързано с работата ми беше.

Та ако не знаете – меракът на чичо Денчо бил да го уредят да стане диригент.
„Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: „Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее – без мъка печалба!…“

Сигурно и аз изглеждам така в очите на някои хора. Нищо работа, месечно списание, сигурно се прави за 2-3 дни максимум, през останалото време пей сърце и си почивай, не че има от какво да си се изморил.
И на арт-директорът на „Биограф“ Андрей му е много „диригентска“ работата. Седи си зад един аймак, цъкне с мишката тук, цъкне там, и ето ти ги за нула време 220 страници всеки месец.

То вярно отстрани изглежда лесно. Гледах го и Енио Мориконе в „Арена Армеец“ – излиза някакъв достлепен старик, размахва палката, а оркестърът и хорът – те си знаят и без него, че и от нотни тетрадки четат! А накрая всички му ръкопляскат. И композирането на музиката изглежда работа за завиждане – колко му е да измислиш там онзи рефрен от „Добрият, лошият, злият“? Тиро-лиро-лииии уа-уа-уааааа…

В България е пълно с чичоденчовци. Те и като гледат Кубрат Пулев си мислят – какво по-лесно от този бабаитски спорт, излизаш, пазиш се да не те ударят, фраснеш го два пъти, и готово. И на Гришата подозрително лек му изглежда тенисът – с какъв финес ги върти тия бекхенди и форхенди, само с една ръка, а на повечето други им трябват цели две!

Обикновено завистта на чичоденчовците приключва, когато им дадеш шанс и те да опитат с палката. Изведнъж се оказва, че май може и да не се справят. Оркестърът не знае как да свири. И с тенис-ракетата на Гришо не е толкова просто, и с ръкавиците на Кубрат. И зад аймака на Андрей не е лесно – всеки друг на негово място не би смогнал и за два месеца да сколаса.

Важното е, че на чичоденчовците никога не им се свиди да кажат „Блазя ти!“. Никога няма да им омръзне. Това е българският национален спорт. Практикува се масово и е напълно безплатен.