…или който най-вероятно ще пропуснете, а не бива. Военната драма на Светослав Овчаров блести с тематика, внушения и игра, но издиша на финала

Пореден български филм излиза по кината, след като е обиколил няколко фестивала и получил аплодисменти там. Веднага някой ще си каже – аман от арт-кино, насочено само към тесен кръг ценители. С „Врагове“ обаче случаят не е съвсем такъв. Да, той не е чужд на чисто фестивалната арт-естетика, дори е заснет изцяло в черно-бяло – нещо, което дори Уди Алън напоследък не прави. Сюжетът му, който разказва една действително случила се история от края на Първата Балканска война, е драматичен и чужд на всякаква идея за самоцелно развлечение и забава.

Филмът на опитния режисьор, сценарист и документалист Светослав Овчаров обаче носи общочовешки послания, отиващи отвъд конкретната покъртителна случка и военно-историческия жанр. В доста отношения той напомня за шедьовъра на Данис Танович отпреди 17 години „Ничия земя“, който разказваше за двама войници от противникови лагери по време на конфликта в Босна от 1993-а. И във „Врагове“, както и там, плакатният патриотизъм и популизмът са заменени с хуманизъм, мъдрост и неподправена антивоенна патетика – без всичко това да е за сметка на интригуващия киноразказ и топлото чувство за хумор.

Историята е почти като в епос на Акира Куросава и разказва за една “великолепна седморка“ от войници – всеки с различен чин, произход и образование, които се нагърбват с направо невъзможна мисия край Мраморно море. Трябва да пренесат през 14-километрова суша една голяма лодка, за да я превърнат после в „живо торпедо“. Крайната цел е да унищожат турски броненосец, който засипва българските фронтови позиции със снаряди, оставайки недостижим за нашата артилерия. Докато се мъчат с трудния терен и всевъзможни други препятствия, нашите хора срещат и трима избягали от фронта турски войници, борещи се за своето оцеляване и за хляба на семействата си. Ще се сприятелят ли с тях или инстинктите, че са непримирими врагове, ще надделеят? И ще успеят ли да довършат докрай самоубийствената си мисия?

Рядко се срещат български филми, които макар и с пестелив бюджет (под милион лева) и изразни средства да са толкова атрактивни визуално, интригуващи и напрегнати като сюжет и смислени като послание. В това отношение „Врагове“ по нищо не отстъпва на два от най-успешните жанрови образци напоследък – „Възвишение“ и „Воевода“. Актьорският състав, начело с Асен Блатечки, Иван Бърнев и Валентин Ганев, изстисква максимума от майсторски написания диалог. Запомнящи се роли правят и Христо Ушев, ветеранът Стефан Мавродиев и младите Леарт Докле и Димитър Овчаров. Но филмът не е излишно бъбрив и претрупан – режисурата на Овчаров и камерата на оператора Рали Ралчев оставят достатъчно моменти за съзерцание и размисъл, за да може историята и съдбата на всеки от героите да докосне зрителя дълбоко в сърцето.

Уви, финалът е неубедителен и, казано направо, издиша. И чисто драматургично, и като режисура развръзката просто не е достатъчно добре мотивирана и представена. Усещането, че заради една-две недостигащи минути и един липсващ, макар и кратък монолог или диалог, е опропастена възможността да се получи напълно завършен филм-явление, е разочароващо като лъжица катран в каца с мед. Каквито и да са оправданията – липса на време, недостиг на средства, противоречия сред екипа – финалът на „Врагове“ не биваше да е така претупан.

Така че в крайна сметка – този иначе прекрасен нов български филм те оставя със смесени чувства. Вероятността да не го харесате е голяма. Но ако пропуснете да го гледате, ще се лишите от едно наистина емоционално, докосващо както сърцето, така и ума, преживяване.