…or die tryin’

„Стоун“ е може би най-забележителният филм измежду онези, които човек трудно би изгледал докрай, ако не е седнал в киносалон. Всичко друго, но не и увлекателен. В трейлъра изглежда динамичен и дори забавен, но е далеч от тези неща. Още от първите минути разбираш, че ще те предизвикват на психологическо и философско ниво. Ако до 15-ата минута не си си тръгнал, нататък постепенно си всмукан и си вътре. Особено след като на екрана се появи Мила Йовович.

Въобще, и трите актьорски изпълнения – на Де Ниро, Едуард Нортън и Мила, са tour de force. Не бих се изненадал, ако и трите получат номинации за „Оскар“. Специално за това на Йовович е почти сигурно. Една от най-впечатляващите женски роли не само тази година, но и въобще.

Да, донякъде образът на Нортън е deja vu. Коварен затворник, въоръжен с дар слово и актьорски талант, се опитва да прецака системата. Героят му тук е доразработка и еволюция на онзи от „Първичен страх“ – по-зрял, по-мъдър и стряскащо прав даже и в най-дръзките си обвинения.

„Стоун“ обаче не е само актьорска манифестация. Преди всичко е психологическа драма – от онези, които те държат доста след края на финалните надписи. Морал, праведност, чиста съвест, неподатливост на изкушения… Как си с тези категории? Звучи сухо и догматично, но не е точно така. Филмът на Джон Къран (режисьор, когото досега не съм запомнил с нищо особено) е по-скоро циничен сарказъм към дидактиката и библейския морал, отколкото пропаганда.

Да обобщя накратко – за повечето зрители ще е трудно да догледат „Стоун“. Онези, които се прежалят обаче, няма да се чувстват прецакани, а по-скоро странно провокирани.