“Но защо да крием кадри, които милиони хора по цял свят видяха на компютрите си? Глупаво е да се правим, че не съществуват”, оправдаха се на следващата сутрин редакторите от “Сън”, докато колегите им от британската преса продължаваха да спазват монаршеската забрана. “А и това е не само частен случай. То е въпрос от национално значение и сигурност – как така ще има парти с наш престолонаследник и над 15-ина непознати момичета, на което всеки ще може да снима с телефона си и да прави каквото си иска?”, питаха още от многотиражния таблоид.

Днес информацията не може да бъде спряна. Духът отдавна е изпуснат от бутилката. Голият задник на Хари цъфна в над 300 милиона уеб-страници и вестникарското вето не бе нищо повече от анахронизъм. Изненадата е не толкова в постъпката на “Сън”, колкото в криворазбраната лоялност на останалите британски издания към Бъкингамския дворец.

“Епъл” осъди “Самсунг” на едномилиардна компенсация, задето корейците изкопирали айфона им в своя модел “Галакси”. Звучи безумно, но е факт. С подобна логика един куп компании могат да заведат дела срещу много други, за какво ли не. Корейският гигант ще обжалва и процесът ще се проточи още години. Делото “Епъл” ще остане най-вече като емблема – на опитите да се върне времето назад. Светът да се напъха обратно в регулираните рамки, от които е излязъл.

Вече не е определящо да си пръв, да си откривател на нещо. Определящо е дали го произвеждаш по-бързо и по-евтино, дали го налагаш по-агресивно на пазара, дали доразвиваш чуждите идеи по-гъвкаво.

Битката на “Епъл” срещу “Самсунг” е обречена точно като борбата на Бъкингам срещу милионите уебсайтове с голия задник на 27-годишния принц. Или тази на музикалните гиганти срещу някой пиратски сайт, след чието затваряне веднага изникват десетки нови.

Съвсем логично във въпросната нова ера цивилизованият свят скочи срещу присъдата, произнесена над трите рускини от скандалните “Пуси Райът”. Преди 20 години планетата така и можеше да не чуе нито за протеста, нито за драмата им след последвалия арест. Но същият този цивилизован свят преследва до миша дупка австралиеца Асанж, задето е изнесъл секретна междудържавническа информация чрез своя сайт “Уикилийкс”. В единия случай Англия и Америка са поборници за правда и справедливост, а в другия – мракобесни империи.

У нас в България срещу безумния лов на вещици спрямо Асанж някак си “не е модерно” да се негодува. Не се приема за прогресивно да роптаеш срещу Щатите, срещу Великобритания. Въпрос на чест за един куп блогъри и обикновени хейтъри обаче е да се заклеймява присъдата над “Пуси Райът”. На Путин, този руски Бойко Борисов, и сто тояги са му малко. “Пуситата”, една от които правила секс до препарираните мечки в музия, са новите Пастернак и Солженицин.

Но да се върнем на голия задник на Принц Хари. Какво би станало, ако български таблоид дръзне да публикува нещо подобно на първата си страница? Например как бившият президент Първанов отива на лов със служебния мерцедес или какъвто и да било друг компромат, касаещ държавно величие? Веднага ще се намерят услужливи издания, които да тръгнат и да опровергават разкритието.

“Опровержение на неудобна новина” е пълен логически нонсенс. Даже и някой таблоид да е излъгал нещо за някого, още по-лъжливо ще звучи сериозността, с която въпросната жертва би оспорила това. Единствено болен мозък би допуснал, че разобличените знаменитости мазохистично ще отклонят шанса да замажат конфуза, в който са ги хванали.