Общото между гласувалите против и за новия кмет на София е, че го направиха с почти еднакво отвращение. Въпреки четирите областни кмета, ППДБ всъщност е в изолация, която реанимира ГЕРБ и БСП, а другият голям губещ е „Възраждане“

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 9 ноември

„Хубаво е, но не е готово“. Този ироничен лаф, роден покрай прословутите ремонти на „Графа“ и градинката пред тамошната църква, придоби нова актуалност веднага след тия кметски избори. Човек би си помислил, че сега ще го използват коренно различни хора, иронизирайки новоизбраната общинска власт в столицата. Парадоксално или не, той обаче отново пасва повече на онези, които го употребяваха като подигравка към кметуването на Йорданка Фандъкова.

Сега иронията им вече е насочена към кмета, който сами си избраха. С мобилизирания вот на 175 000 души (около 17 процента от софийския електорат и по-малко от една десета от реалното население на столицата), те уж би трябвало да са сложили край на канските мъки с криво наредените павета, подскачащи (и грозни) плочки, ремонти на ремонтите, корупция в общината и така нататък. Би трябвало да празнуват дни наред. Но още от първия ден след изборите (кой всъщност измисли девиза „Започваме в понеделник“?) сред умнокрасивитета започна да надделява усещането, че това е по-скоро от онези победи, които те карат да се чувстваш като загубил. Също като с „Графа“ – усещаш, че крайният резултат не е на нивото на вложените пари, а отсреща някой, който ги е похарчил, се опитва да се оправдава с фразата „още не е готово“. Е как да не иронизираш?

Но не става дума само за най-характерната черта от психологическия им профил – склонността непрекъснато да се оплакват и да намират кусури на заобикалящата ги действителност. По тази линия тези умни и красиви софиянци вече ще се чувстват непривично и е по-вероятно да се настроят срещу собствения си кмет, отколкото да изневерят на натурата си. За голяма част, ако не и за повечето от тези 175 000 избиратели, личността на Терзиев обаче бе компромис, направен още преди самия ден на балотажа. И те още в понеделник, без забавяне, побързаха да изтъкнат това – че просто са избрали по-малката от двете злини.

Кредитът на доверие, с който стартира кметуването на IT-милионера, е рекордно нисък, и това още отсега силно снижава очакванията за бърз положителен ефект. Освен че голяма част от избирателите са гласували с омерзение за него заради роднинските му връзки с репресивния апарат на ДС от недалечното минало, други се почувстваха леко хързулнати, че единственият му плюс пред опонентката му в техните очи се оказа вярата в… принадлежността на Крим към Украйна. Гласувалите за Терзиев, които го направиха само и само за да не спечели Григорова с надничащия зад рамото й Путин (звучи смешно като заплаха, но свърши работа), още в първия ден след вота, след първата му пресконференция, осъзнаха, че не са сигурни в наличието на други, далеч по-важни за столичното ежедневие негови качества…

Това всъщност е най-големият парадокс и феномен на тези избори, такива наистина не е имало досега. Големият победител беше избран с висока степен на недоверие и омерзение, като за него гласуваха, очевидно под строй, дори някои симпатизанти на откровено враждебна формация от „не-коалицията“. А пък опонентът му предизвика обединен протестен вот, какъвто никога не е имало. С един и същ номер в бюлетината – за Григорова – са гласували едновременно крайнодесни, центристи и крайнолеви. Доста анализатори бяха единодушни в следизборната нощ – надига се сериозна съпротива срещу „разказа за добрия Запад“, който очевидно не е разказван по правилния начин и от най-добрите хора у нас…

Колкото и да се гордеят с четирите си областни кмета, партиите от коалицията ППДБ са в изолация, която те или не виждат, поради късогледство и глупост, или се правят, че такава няма, просто защото нямат и какво друго да направят. „Знаковата“ им победа във Варна реално се дължи на грешката на ГЕРБ да заложи отново на все същия видимо неуспешен и нехаресван кмет. Каквото и да говори доказаният политически актьор Борисов, това беше точно толкова предизвестена загуба, колкото и тази на Антон Хекимян на първия тур в София.

В Пловдив, който очевидно е по-скъп на бойковото сърце, партията му постъпи по съвсем друг начин, и закономерно отново спечели. ГЕРБ се дистанцира не само от досегашния неуспешен кмет, но за по-сигурно оттегли и областния си управител, демонстрирайки готовност под тепетата да се започне „на чисто“. Ако подобни стъпки своевременно бяха направени и във Варна, ППДБ нямаше да имат повод да се радват толкова. Впрочем, в тамошния избор, при рекордно ниска активност от 30%, също витае едно усещане за „горчивина на шампанското“ – новият кмет Коцев още отсега е гледан накриво от повечето си собствени избиратели.

Дали ще признаят изолацията и фронта, който се образува срещу тях, или не, ППДБ няма как да отрекат очевидното – че благодарение на тях се реанимираха двата доскорошни мастодонта ГЕРБ и БСП. На тях шампанското със сигурност им се услажда повече тези дни.

Другият най-сериозен губещ от тези избори се казва „Възраждане“ и вината за това очевидно е на лидера й Костадин Костадинов. Дали заради грешна преценка, дали просто от суета, ревност и болна амбиция, но липсата на ясно изразена подкрепа за Ваня Григорова на балотажа ще им коства скъпо при следващи избори. Фиксацията на Костадинов върху собствената му особа, повтарянето като мантра, че нямат нужда от никакви партньори, издигането на изцяло партийни и никому неизвестни кандидатури в едни мажоритарни избори, каквито са кметските, окончателно демаскират „Възраждане“ като формация, съставена от нефелни, лоши, и незаслужено самонадеяни политици. Софийският им кандидат Деян Николов беше може би най-компетентният измежду основните фигури, дали заявка за поста, но това далеч не беше достатъчно. Ако Костадинов толкова много искаше да спаси столицата от безумието на ППДБ, той можеше да постъпи тактически умно – като постави някакви условия и после подкрепи Григорова, а тя щеше да спечели с лекота. Вместо това той, който винаги досега е изтъквал колко е важно хората да гласуват, да заявят позиция, сега призова феновете си да се въздържат от участие в софийския балотаж.

Дори и да не отблъсне ядрото от електората им, този позор за „Възраждане“ със сигурност ще разочарова много периферни избиратели, които досега гласуваха за тях с упование, че просто ще намерят спасение от психолибералното безумие на ППДБ. Когато на следващи избори констатира, че отново не е получил очаквания огромен ръст, Костадинов ще може да се сърди само на себе си.

Впрочем, Корнелия Нинова също е на косъм да се подхлъзне и да допусне неговите грешки, завладяна от ревност към новата звезда на лявото пространство Григорова. Ако не прояви стратегическа и тактическа мъдрост, а се остави да я водят само инстинктите за лидерско самосъхранение, тя ще си тръгне от този пост дори по-рано, отколкото е планирала. Едно е да воюваш с вътрешнопартийни опоненти със съмнителна репутация като Кирил Добрев и Антон Кутев, съвсем друго е да продължиш да си враждебен към едно ново и неопетнено лице като Ваня Григорова, което на тези избори донесе небивал електорален прилив и обединение зад левите идеи. Ако Костадинов изглежда и с двата крака вън от сценария на новия политически филм, който предстои да гледаме, Нинова засега е само с единия.

Един от основните изводи от тези избори е, че на старото разделение в държавата  – комунизъм/антикомунизъм – окончателно е сложен кръст. След измъчената победа на потомък на ДС в столицата, вече не е срамно да казваш, че си имал нещо общо с БКП. Щом като такъв човек може да стане кмет в синя София, значи наистина всеки може. Истина е и че много от избирателите на Терзиев изобщо не се интересуват от това далечно и неясно за тях минало, дори недоумяват защо е целият този патос около Паметника на съветската армия. Те просто искат да са европейци, да си пътуват насам-натам, и да получават големи заплати „като айтитата“.

Разделението у нас вече е съвсем друго и тепърва ще изкристализира още по-ясно. Една част от обществото ни – значително по-малка, но по-богата, енергична и шумна – са глобалисти и „либерали“ (каква обида за истинското съдържание на тази дума, наистина) – предимно хора, които се срамуват, че са българи. Основните ценности за тях са финансов просперитет, максимално интегриране с Европа и НАТО и най-вече наркотичното опиянение, че изповядват „правилната религия“ на новото време. Те ненавиждат всяка проява на национално самосъзнание, срамуват се от народните носии, играенето на хоро и дори от пилона в Рожен.

Другата, значително по-голяма, но преобладаващо пасивна и мълчалива част – са хората с национално самосъзнание, за които локалните ценности са по-важни от глобалните, и за които не всичко на този свят се купува с пари. Те искат да водят нормален живот тук, без непременно да пътуват всеки уикенд до Гърция или Париж, вярват, че половете са само два, и че в женските тоалетни и в спортните състезания има място само за биологични жени.

Първата част е обединена и, както се видя на тези избори, пределно мобилизирана, въпреки ниската избирателна активност. В София това са около 180 000 души, не повече от една десета от населението на града. В страната са още по-малко, но имат достатъчно водачи и си ги харесват.

Втората част е разединена и без ярки лидери. Тя лесно би припознала като такъв Бойко Борисов (по подобие на приятеля му Виктор Орбан в Унгария), но той, учудващо за самата нея, продължава да играе в противниковия отбор. Явно няма друг избор. За кратко в този отбор риташе и Корнелия Нинова. Дори и вече да е осъзнала грешката си, за нея изглежда твърде късно да бъде истински лидер на тази група хора.

Като тяхна алтернатива в това широко пространство доскоро се сочеше (главно сам себе си) Костадин Костадинов, но вече става ясно, че песента му е почти изпята и надали някога ще надскочи маргиналната функция, която сам си е избрал и наивно отстоява. Появата на фигура като Ваня Григорова обаче вдъхва надежди на много хора, че нови лидери, способни да се противопоставят на меркантилните чуждопоклонници, все пак се раждат и имат бъдеще. Дори и само това да е реалният ефект от тези местни избори, пак не е никак малко.