Редакционният увод в августовския „Биограф“
Никога не съм искал да бъда център на внимание, освен в работата си.
Георги Христов пред Петя Дикова
Зная, че всеки почитател на един от най-големите наши певци за всички времена, какъвто е Георги Христов, ще се запита, разгръщайки августовския брой: защо чак на 155-ата корица на Biograph? И с пълно право, но Петя Дикова е дала отговор на този въпрос в своята Cover story. Просто той „не е лесен“. Сами ще се убедите от текста, че не изгаря от желание непременно и непрекъснато да разголва душата си. И ако все пак го прави понякога, то е за кратко, импулсивно, и не пред всеки.
Петя, на чието усърдие и силно туптящо журналистическо сърце винаги съм се възхищавал, ни подарява възможно най-близък, искрен и емоционален портрет на певеца, който тази година навърши 60, но изживява истинска втора младост с новите си концерти и песни. Не се случва всеки месец една българска звезда да бъде представена от друга, не по-малко интересна знаменитост, която вече е гостувала с интервю върху нашите страници. Благодаря на Петя за това!
Разбира се, 155-ият ни брой далеч не се гордее само с историята от корицата си. То и никога не е било така. Храбреците Ани Ленъкс и Джулиън Асанж, актьорите Георги Стайков, Любомир Петкашев и Павел Иванов, вечно усмихнатият тв репортер Симеон Гаспаров, футболните легенди от САЩ’94 и баскетболният „Левски“ от Будапеща’84… Все любопитни, поучителни и сантиментални четива, които със сигурност ще ви донесат много положителни летни емоции.
Приятно четене в горещия август!
Георги Неделчев,
редакционен директор
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Господин Неделчев, няма да се уморя да повтарям- благодаря пак и отново! Всеки месец ме „залепяте“ за страниците! Няма да питам как го правите. Спокойно. Знам тайната на абсолютния професионализъм- работа, работа и работа. Както казва колегата Щонова: „Великият е винаги в работни дрехи“. Ваш колега журналист на дефиле в Париж казал на Габриел Шанел: „Мадам, превръщате жените в богини. Но въпреки безукорната Ви елегантност самата Вие никога не носите високи токчета и винаги имате креда и сантиметър в чантата си. Защо?“ Тя казала: „Нали сам го казахте- аз създавам богини. Затова нося креда и сантиметър. От къде да знам кога ще ми потрябват, винаги трябва да съм подготвена. А високите токчета не са удобни, когато стоиш в ателието по 18 часа“. И Вие така. 🙂 Сигурна съм, че Ви струва огромен труд- на Вас и на екипа- всеки месец да получим в домовете си ама съвсем наистина „списание, вълнуващо като роман“. 🙂 И тъй като броят с Георги Христов излиза в моя месец август, в моята година, когато навършвам 50- само след точно 24 дни, ако е рекъл Бог- наистина много Ви благодаря! За момента прочетох само очерка за любимия ми Джеймс Клавел и София през лятото. Утре с кафето ще си правим компания с Франц Лехар. 🙂 И с Павел Иванов. Нямам търпение да видя филма за Гунди. А Георги Христов ще е за десерт- в понеделник не съм на работа, така че ще отделя подобаващо внимание на историята на броя.
Трябва да призная, изненада ме фактът, че е написана от Петя Дикова. Не ме разбирайте погрешно, моля Ви. Нищо лично. Някакси трудно я възприемам като журналист. Но проблемът си е мой, разбира се. Вие очевидно вярвате, че можете да разбиете клишето „детето на мама и тате“. Пожелавам Ви успех. Но лично според мен Петя Дикова е наистина несправедлива жертва на това, което аз наричам „кралското проклятие“. Детето на хирурга може да е хирург. Даже е задължително направо. Всички го очакват от него/ нея. Детето на адвоката е следващият адвокат. Обаче в България е углавно престъпление, ако си нещо. Извън дебелата сянка на родителите си. По презумпция носиш вина, ако си, пази Боже, дете на актьор, музикант. Не разбирам тая идиотска стигма. На Марта Вачкова баща й ако бил Пешо Краниста от Чуйпетльово кой щеше да знае за нея. Връзкарка! Радина Боршош да благодари на баща си за мястото в НАТФИЗ. В свое интервю преди време прелестното наше сопрано Мила Михова разказа смразяващи истории за това какво е да си дъщерята на Дарина Такова. И да не продължавам, разбирате ме идеално. Така че искрено се надявам да промените преобладаващото мнение за Дикова. Пък кой знае, може би това няма да е единственият й материал за БИОГРАФ. 🙂 Да Ви призная, липсват ми историите на Тончо Краевски. Онази рубрика за инфлуенсърите от едно време си беше попадение. И то какво. Но, предполагам, не се работи лесно с хора, нямащи понятие от дисциплина на работа и срокове…Съвсем на скоро на интервю за работа от наистина способен и надежден кандидат чух въпроса: „Колко Ви е важно работното време?“ В администрацията на една неврохирургия, където стресът е норма, а графикът за „вчера“ е правило- колко пък да ми е важно наистина…Та така. Всеки с грижите си.
И за финал- много, много се радвам, че точно в броя за моя месец има интервю с Любомир Петкашев. Лично според мен- сериозно недооценен възхитителен актьор. Винаги е бил от най- любимите ми български артисти. Може би когато Джеймс навърши 70, ще публикувате интервю и с него. 🙂 Има време, все пак едва вчера стана на 61.
Прекрасен нов брой, господин Неделчев! Пак и още веднъж благодаря! Определено си позволявам да го приема като първият подарък за предстоящия ми рожден ден. 🙂 Само с Ваше позволение, разбира се.
Поздрави! 🙂
ХаресвамХаресвам
Петя Дикова е много умна и много сърцата, винаги съм я харесвал. Взела е най-доброто и от двамата си родители. Но, да, винаги ще се чувства длъжна да се доказва и винаги ще я подценяват. А Тончо ми омръзна да го агитирам, надявам се сам да получи вдъхновение и да продължи… Надявам се ви харесва и поредицата на Георги Караманев… Поздрави!
ХаресвамХаресвам
Веднага Ви казвам- поредицата на Вашия съименник Караманев май ще се хареса поне на един човек със сигурност- мъжът ми прочете първо този очерк. Каза, че е страхотен. Вярвам му. Аз ще разбера по- късно днес.
Колкото до Петя Дикова, тя притежава едно безценно качество, което обезоръжава дори мен. Винаги подхожда с усмивка, винаги спокойно и обрано. Дори в емоцията. Тя си знае какво й струва това, но така изглежда отстрани. Да е жива и здрава, но мисля, че трябва да спре с доказването. Колкото повече опитва да се доказва, толкова повече ще го очакват от нея. Това е омагьосан кръг и тя трябва да го прекъсне възможно най- скоро и безапелационно. Явно и нея като мен не е имало кой да я научи навреме на един прост факт- длъжни сме само на данъчните и на никой друг. При никакви обстоятелства. Аз научих това по трудния начин и чак на около 35. Дано при нея стане по- безпроблемно.
ХаресвамХаресвам