Агитацията да се гласува е нещо чудесно и крайно належащо, но идва от посока, която няма да направи пасивните избиратели по-щастливи

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 11 октомври

До изборите остават две седмици, кампанията е в разгара си. Над нея тегне предварително прогнозираното усещане за безсмислица, за някаква обреченост. Вече анализирахме веднъж какво се крие зад толкова много решения да не се участва в тези избори, както и какви причини са мотивирали някои познати и не чак толкова познати чешити да похарчат нечии пари в надпреварата от 27 октомври.

Едните са убедени, че този вот е по-добре да бъде прескочен с „пасуване“ (или вече нямат излишни пари за харчене нахалос), а пък другите отвличат вниманието на някаква електорална общност. Целта е техните избиратели да не пуснат бюлетина за съперника на спонсорите им. Класика в жанра политика и очаквани статуетки за актьорско майсторство!

Основният лайтмотив, под който преминава тази кампания, е очакваната рекордно ниска избирателна активност. За последните 15 години около милион българи трайно са загубили мотивация да ходят до секциите, докато преди са го правели редовно. В телевизионните студиа това упорито се сочи като някакъв кошмар, но истината е, че е нещо характерно за почти всяка развита държава, каквато нашенецът упорито отказва да повярва, че вече е и България. Мантрата че е беден (най-бедният в Европейския съюз – иначе най-богатата общност в света, какъв ужас наистина!), изостанал и нещастен, му се натрапва постоянно от „говорещите глави“ на екрана – това са най-вече политици и подвластните им, най-вероятно хонорувани от тях, коментатори.

Може би никога досега в най-новата ни история България не е била в период, в който всички политици без изключение хем се надпреварват да описват ситуацията като апокалиптична, за да привлекат симпатии и електорат към себе си, хем тайничко са заинтересовани сегашното статукво да се запази и да продължим да я караме по същия начин.

Този парадокс се обуславя изцяло от външнополитически фактори, какъвто е най-вече войната в Украйна и неяснотата какво ще се случи на изборите в САЩ от 5 ноември. Като член на Европейския съюз и НАТО, България, и най-вече нейното правителство, неминуемо трябва да се съобразява с „правилния курс“, диктуван от Вашингтон и Брюксел. Да продължава въоръжаването на Киев, да се изпращат помощи, да се хвърлят още съчки в този огън – поне докато има останали живи украинци, които да гинат под руските бомби и снаряди. Да се разгаря русофобията като основен идеологически мотив за това безумие, от което печелят главно Щатите (е, и военнопромишлените комплекси навсякъде по света, включително и у нас).

Същевременно електоралното ни мнозинство е на коренно различно мнение по въпроса. Отдавна не е имало толкова продължителен период на разминаване между позициите на широките народни маси и управляващите, които се възпроизвеждат при всеки пореден вот от 2022-а насам. Противоречие, което не бива разрешавано при изборите. Парадокс, който се мултиплицира. Очевидно колкото и да им е жал на българите за загиващите украинци, колкото и да презират (или най-малкото игнорират) повечето от тях Зеленски и марионетното му управление, този въпрос за нас не е толкова драматичен и животрептущ, че да ни накара масово да се втурнем към избирателните секции.

България е в уникалната ситуация да бъде лоялен евроатлантически съюзник, чието население е с „особено мнение“, а политиците са принудени да слушат външния диктат, но не и чак дотам, че това да им коства властта. Възпроизвеждащата се отново и отново патова ситуация е чудесно външно оправдание за управляващите. Когато в Брюксел или Вашингтон се опитат да им държат сметка и дърпат ушите, те просто казват – нямаме мандат от електората!

А електоратът очевидно няма нищо против този цирк да продължава. Но не защото е чак толкова цъфнал, а просто защото интуитивно усеща, че би могло да е и много по-зле. Бихме могли например да сме заринати от имигранти, каквато е ситуацията в Гърция, Италия, Германия, Франция, Великобритания. Бихме могли да сме в рецесия, индустрията и икономиката ни да са в небивало свободно падане, както е в Германия. Бихме могли да преживяваме рекордна (официална, а за неофициалната да не говорим) инфлация, както е в Белгия, Румъния, Унгария, Полша, Холандия, Естония, Хърватия…

Но понеже не сме на мястото на някоя от тези държави, имаме друг рекорд – по избирателна пасивност. И това е основната драма, която се озвучава ежедневно от всяко телевизионно студио. Страшен проблем! Ще чуете тези вопли от всеки политик, но най-вече от устата на онези, които с удоволствие (или просто от глупост) биха ни вкарали в списъка на гореизброените страни. Уникален парадокс, наистина – на българина се внушава, че е нещастен, за да бъде тласнат от същите хора към сигурно и много по-голямо нещастие.

Друг е въпросът доколко има балъци, които се поддават на тази хипноза в стил Кашпировски от националния ефир. Мантрата колко сме зле и как трябва непременно да се гласува, за да се оправим, по-скоро би имала обратен ефект сред онзи милион избиратели, които са решили през последното десетилетие и половина да пасуват. Ако те рано или късно се вдигнат и се завлекат до урните, надали ще гласуват така, както агитаторите им в момента очакват.

Това са хора, които никакви схеми за купуване на гласове, раздаване на кебапчета, шпек салам и пакети с ориз не могат да мотивират да пуснат бюлетина. Не са безработни, мизерстващи и лесно манипулируеми българи, склонни да вземат някой лев или други благинки срещу една разходка до избирателните секции. Също така и не са хора, които живеят в постоянно недоволство и гняв към своите управляващи – иначе би било логично все някого да харесат, за да поискат да ги заменят с него.

Всъщност, истински незаинтересованите са много повече от милион – това дефакто са над половината българи с право на глас. Те живеят в състояние на неосъзнато самодоволство. Съставят онази квота, за която винаги има достатъчно свинско в тавата със зелето. Живеят в будната кома на безхаберието към политиката, надсмиват се над тв дебатите, клиповете и билбордовете и се радват, че все още не сме станали типичната страна-членка на Евросъюза, в лошия смисъл на тази дума.

„Мариците“ засега остават, либерализирането на цените на тока за битово потребление не е насрочено, смяната на лева с евро – също, еврореформата с битовата смет и тя е отложена за неопределено време… Ако на всяко едно от тия събития бъде даден ход и се разясни достатъчно добре на българина какви ще са реалните последствия за него от тях, тогава избирателната активност изобщо няма да е толкова ниска. Ще скочи много рязко нагоре.

Предстоят ни още две седмици шоу, в което някакви хора ще ни внушават колко сме нещастни, и ще се тюхкат, че не получават шанс да направят мизерията ни много по-голяма. Ако човек възприема цялата тази агитация откъм комичната й страна, забавлението си заслужава пуканките.