Изводи от (пред)последното гласуване за парламент

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 1 ноември

Отдавна се е превърнало в досаден навик на основните партии да обявяват всеки парламентарен вот за голям свой успех. Каквото и фиаско да са претърпели, те винаги намират причина за гордост – като оправдание на упоритите си усилия да повтарят едни и същи грешки отново и отново. Постоянно настъпване на мотиката в очакване на различен резултат – тези хора наистина са непоправими и е истинско чудо, че са се намерили над 2 милиона българи, които да си дадат труда да гласуват за тях. Вотът от 27 октомври отново може да се окаже предпоследен, а ето и основните изводи от него, които, по стара българска традиция, до напролет вече ще сме забравили.

1.Избирателна активност

35.2% от имащите право на глас е много, почти рекордно нисък процент, но в следизборните студиа това се обявяваше като голям успех спрямо предишните избори от 9 юни. Направо сензация, няма що – че в разгара на есента примерно 60 хиляди българи са намерили време и начин да отидат до секциите, докато в началото на лятото са били някъде другаде.

Първо – и в двата случая избирателната активност не е повод за гръмки заключения, особено на фона на електоралните списъци, в които присъстват вероятно над милион българи, живеещи в чужбина и нямащи дори възможност да гласуват. В държавите със значително по-висок процент от нашия системата е много по-усъвършенствана, откъдето идва и усещането за по-голяма „активност“. Но не са малко и страните, в които тя е напълно съпоставима с тукашната.

2. Умора и отвращение?

Това са най-често повтаряните мантри относно незаинтересоваността на електората да гласува – и двете са еднакво нелепи, но се повтарят с особена гордост от „говорещите глави“ по телевизиите. Първо – няма нищо уморително в това да отскочиш до кварталното училище за 15-ина минути. Хората правят далеч по-изморителни неща много по-често, стига да имат причина за тях. Второ – отвращението очевидно не е чак толкова голямо, иначе би довело до някаква активност, а не до пасивност. Когато човек се гнуси истински от нещо, което може да промени – той не бездейства. Ако над 3 милиона българи са отвратени от сегашното политическо статукво, или щяха да си харесат някоя от 20-те извънпарламентарни партии-кандидатки, или щяха да излъчат свои нови водачи и формации, които да вкарат във властта.

Факторите за тази пасивност всъщност са съвсем други – първият е самодоволното безхаберие, в което живеят по-голямата част от сънародниците ни. Или пък просто интуитивно осъзнават, че бихме могли да сме и много по-зле, гледайки какво се случва в много европейски държави. А вторият е, че за пореден път всъщност никой не им дава шанс да си кажат думата по някакъв важен въпрос. На българина беше отказано дори правото чрез референдум да се произнесе да се смени ли националната му валута с евро. А за какво го питаха на току-що отминалите избори? Дали да помагаме на Украйна във войната? Дали да има джендърска пропаганда в училищата? Дали да останем в Европейския съюз и да се стремим към сухопътен Шенген? По първите два въпроса е ясно, че той е категорично против, а по третия – категорично за. Дебат по тези теми у нас реално не съществува, независимо от това какво им се иска на едни или други управляващи или опозиционери.

На избори у нас трайно гласуват две основни групи хора – първите са емоционално мотивирани (номенклатура, партийни ядра или простно достатъчно надъхани да мразят някой противник), а вторите са платени (който даде повече). Електорат, който да взима някакви важни за страната решения, реално не отива до секциите.

3.“Не подкрепям никого“

83 хиляди души са си дали труда да отидат до секциите, за да заявят това. Изглежда достойна демонстрация на добър вкус и критерии, но де факто си е своеобразна форма на глупост. По този начин допълнително се легитимира както представителността на изборния процес, така и удостоените с правото да попаднат в Народното събрание. Но дори и всички тези хора да се бяха обединили зад някаква нова кандидатура, гласовете им нямаше да им стигнат тя да влезе в парламента. Напълно излишно усилие.

4. Партии под 1%

Те са цели 18 от общо 28, като повечето от тях не получават дори и една десета от процента – имат по-малко от 2500 гласа. Какво е мотивирало участието им и харченето на пари, полагането на усилия, агитирането на някакви хора да гласуват за тях? Отговорите на този въпрос могат да бъдат само два – или крайно нереална самооценка и глупост, или участие в някакъв задкулисен сценарий за отклоняване на гласове от конкурентите на техните поръчители. Който и двата варианта да е верният, пак имаме работа с много шум за нищо – сумарно вотът за повечето от тези партии, дори и да беше концентриран в една-единствена кандидатура, пак не би й помогнала кой знае колко. Но, разбира се, този извод няма да попречи на следващите избори целият този цирк да се повтори…

5.В очакване на Тръмп

Напълно възможно е след 5 ноември външнополитическият контекст, в който вирее дълбоко провинциалната българска политика, да се промени. При победа на Доналд Тръмп в Америка натискът от страна на Вашингтон и Брюксел върху София надали ще е същият, а Борисов би получил много по-голямо самочувствие и мотивация за активни действия. Така че до края на изборите в САЩ (които вече текат и показват тенденция в посока на Тръмп), каквото и да говорят нашите политици, ще е предпоследно и до голяма степен фиктивно.

6.Временен или служебен кабинет?

И по тази тема патосът е огромен, а реално истината е, че голяма разлика няма да има. Въпросът е как всичко ще бъде „отиграно“ и представено пред електората. Голямата цел е да бъде запазена неговата мотивация да гласува и на следващи избори за същите хора. И да не бъдат ядосвани прекалено много негласуващите. Което най-вероятно ще бъде постигнато. Така че и тук не си струва човек да се вълнува особено.

7.Избори напролет?

Те изглеждат неизбежни – въпросът е дали ще са още в началото на пролетта, или в самия й край. Даже и да бъде съставен някакъв „редовен“ кабинет, той трудно ще просъществува дълго – особено ако външнополитическата конюнктура се промени. Евентуално прекратяване на войната в Украйна в първите месеци на 2025-а година неминуемо ще изисква нови избори и у нас и ново „раздаване на картите“. Това не означава, че после няма да бъде подреден пак същият пасианс. Но всички, които залагат на дългосрочен живот на следващото правителство, са наивни мечтатели.