Къде са двойните стандарти – при международния трибунал, който преди израелския премиер посочи и Путин, или при официозната пропаганда?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 29 ноември

Израелският министър-председател Бенямин Нетаняху надали се е притеснил особено за свободата и живота си, след като миналата седмица Международният наказателен съд издаде заповед за ареста му. С подобна присъда се сдобиха и вече бившият военен министър Йоав Галант, както и, от друга страна, военният предводител на ислямистите от „Хамас“ Мохамед Деиф, за който обаче се твърди, че вече е убит от ЦАХАЛ.

Миналата година същият трибунал инкриминира Владимир Путин и също поиска ареста му при първа възможност, удала се на някоя от страните-членки. Оттогава руският президент избягва да посещава държави, подписали Римския договор.

Сегашната заповед за Нетаняху обаче беше разкритикувана от нашето външно министерство като опит за „политическа употреба на Международния наказателен съд“. Разбира се, преди това на нея се противопостави и все още действащият американски президент Джо Байдън.

И за да бъде иронията пълна, унгарският премиер Виктор Орбан, който е „черната овца“ на Европейския съюз и враг №1 на Урсула фон дер Лайен и неолибералите, но същевременно твърд поддръжник на израелката кауза, заяви, че смята да покани Нетаняху на посещение в Будапеща. Това изявление от лидер на държава-членка на трибунала окончателно подкопава авторитета на уважаваната международна институция. Впрочем, самата ООН също става все по-формален заседателен орган, чиито решения имат само пожелателен, но не и задължителен характер. Международното право е в небивала от десетилетия криза и основната причина за това са прилаганите двойни стандарти от така наречените „западни демокрации“.

Милошевич е военен престъпник, виновен за смъртта на хиляди цивилни, но Нетаняху днес, който използва включително глада като оръжие срещу населението на Газа, не е. Суданският президент Ал Башир е извършител на геноцид, но Йоав Галант – не. „Политическа употреба“ е всичко, което не съвпада с налагания дневен ред и американските интереси – колкото и авторитетни юристи да са се подписали под него…

Още преди година написах анализа „Кой вярва на израелските лъжи“. Тогава все още беше модерно шестоъгълната звезда да се слага в профилните снимки у нас, въпреки че по цял свят имаше протести в подкрепа на палестинците, включително и с участието на много еврейски организации. Изтъкнах още тогава какви са пропагандните опорки на Нетаняху, който приравнява „Хамас“ към Палестина и „Хизбула“ към Ливан, за да крепи деспотичната си власт в Тел Авив напук на протестите срещу нея там. Посочих съмненията, че той лично е отговорен за тайното финансиране на палестинския тероризъм – за да му дава повод да управлява с твърда ръка и да надъхва уплашените си сънародници да гласуват за него. Припомних и как преди 30 години беше убит от израелски фанатик архитектът на мира в Близкия изток Ицхак Рабин, и как на последвалите избори Нетаняху неочаквано дойде на власт – след много удобно случили се за него терористични акции. Каква изненада, наистина…

Впрочем, една от причините за непризнаването на Палестина за държава с официален статут като член на ООН (това стана след силен натиск от страна на администрацията на Бил Клинтън навремето) беше именно тази – да се избегне участието й в Международния наказателен съд. Тогава, преди три десетилетия, той все още имаше сериозен авторитет. Правото надделяваше над двойните стандарти.

Но у нас, а и не само у нас, все още, а и все повече, преобладаващата част от хората са в плен на официалната пропаганда. Спусканият отгоре наратив е изтъкан от парадокси, но продължава да върши своята работа. Присъдата на Международния трибунал е само пореден, и то особено горчив, куриоз, който илюстрира нагледно безумието. Щеше да е наистина смешно, ако не беше трагично – все пак става въпрос за смъртта на над 40 хиляди цивилни, от които над 15 000 палестински деца…

Близко е до ума, че отпорът срещу решението в Хага за Нетаняху, сега ще развърже още повече ръцете и на Путин. Двойните стандарти никога не водят до нищо добро. Международното право дефакто постепенно престава да действа и това е най-тъжната констатация днес. Старият световен ред вече не съществува. А в онова, което ще го наследи, господстващата дума ще има силата. Затова и дипломацията ще бъде все по-безпомощен придатък към военната доминация. Остава на здравомислещите да преценят кой и кои притежават грубата сила. Европа не е сред тях със сигурност.

ТРИБУНАЛЪТ В ХАГА

Създаден е съгласно Римския договор от 1998-а, подписан от 123 държави и касаещ международни престъпления като геноцид, агресия и други военни престъпления. От самото начало държавите, отказали да го ратифицират, са Китай, Ирак, Израел, Либия, Катар, САЩ и Йемен. По-късно към тях се присъединяват Израел, Русия и Судан.

В момента в Международния наказателен съд членуват почти всички европейски, латиноамерикански и африкански страни, Япония, Южна Корея и Филипините (плюс още азиатски), както и Австралия и Нова Зеландия. Сред най-известните подсъдими в Хага преди 22 години стана бившият югославски президент Слободан Милошевич, който обаче така и не дочака присъдата си и почина в килията си от инфаркт през 2006-а.

В момента главен прокурор на трибунала е британският юрист от пакистански произход Карим Хан, а президенти са полякът Пьотър Хофмански и японката Томоко Акане. За организацията със седалище в нидерландската столица Хага работят над 900 души, а заседаващите съдии, избирани с 9-годишни мандати, са 18.