Фотография: Ина Янева
Още хиляди ноти и хиляди думи
Горещите плажове тихо ще скрият
Посветени на толкова просто безумие
Този свят е жена, морето е нейна стихия…
Толкова много й отиват тези стихове на Мартин Карбовски, облечени в музика от Огнян Енев… Стихията Лили Иванова изпълни за пореден път най-голямата българска зала в един исторически концерт пред 15 000 зрители. За първи път той беше излъчван директно и по Интернет, където го гледаха още хиляди хора от 42 различни държави.
Имаше нотка на историзъм, допълнително достолепие и аристократичност и в присъствието на първия ред на Симеон Сакскобургготски с дъщеря му Калина. Лили му посвети уникалното си изпълнение на „Камино“, а той трудно можа да скрие вълнението си. След концерта хората наоколо не го пускаха да си тръгне, без да го поздравят и да се снимат с него. Той изглеждаше искрено смутен от това, но не отказа да застане до никого.
За мен концертите на Лили Иванова от последното десетилетие са като рядко срещан сериал, в който всеки следващ епизод е още по-силен и вълнуващ от предишните. Колко пъти досега съм си казвал – о, след този спектакъл вече няма как да се случи нещо по-добро, просто няма накъде повече… И всеки път оставам стъписан, че е имало.
Концерти като този, със симфоничния оркестър на Националната опера в пълния му състав и блясък, върху подобна сцена и с подобни ефекти, са нещо, което човек помни до края на живота си. Събитие, на което се случва да присъстваш само веднъж.
Нормално е дори да не можеш напълно да осъзнаеш цялото му величие, докато го преживяваш. Емоциите надделяват над разума. Слушаш настръхнал от удоволствие, а лекотата, с която всички свирят, а Лили пее, създава свръхестествено усещане. В такива моменти никой не си дава сметка колко труд е скрит зад всяко изпълнение, зад тези аранжименти и оркестрации, зад всяко соло на китара (откакто китаристите са двама, звукът е наистина убийствен, а конкуренцията между Ангел Дюлгеров и Чери е особено атрактивна), цигулка или тромпет, зад целия този съвършен синхрон.
Присъствието на царя беше наистина стоплящо душата – видях го още като влезе в залата и това внесе допълнителен заряд в цялото събиитие. Заедно с Лили Иванова, Симеон II е от много малкото българи, които не всички в този народ оценяват напълно. Това е човек, който, дори и след като го загубим, пак няма да осъзнаваме докрай какво сме имали в негово лице. И до каква степен е хем ужасно различен от всички нас с възпитанието и аристократизма си, хем толкова близък и смирен. Историческите фигури са точно такива – смирени във величието си. Излъчват човещина в едни все по-безчовечни времена.
Символично беше, че докато Лили пееше, Симеон Сакскобургготски я гледаше и слушаше от първия ред. За чувството да си до тях в тази зала няма друга дума, освен епохално. Като някакво събиране на планети, които много рядко се подреждат в една редица.
Наистина ли всички ние, събрани там, сме от една и съща мая, от един и същи народ? Щом това е възможно, след като имаме такива личности, толкова трудно ли е да приличаме малко повече на тях? Всеки ден поне мъничко повече от предишния?
Нежната и винаги безупречна фигурка на жената-стихия Лили Иванова олицетворява именно това – че е трудно да намериш оправдание нещо да не ти се получава, и че всичко е възможно – стига да имаш не само талант, но и и достатъчно желание, мотивация, старание и воля. Всеки ден. Освен вдъхновение, нейната личност може да носи и болезненото сравнение с тебе самия. Пред съвършенството, което тя сублимира с такава лекота, всяка твоя безхарактерност може да изглежда жалка.
Затова и винаги ще се срещат и хора, които не искат да си причиняват досега с музиката на Лили Иванова – тя им носи предимно самосъжаление…
Много по-лесно е сякаш да приемеш, че тя е извънземна, не е от нашето тесто. За Лили Иванова не важат лимитите, които са поставени пред нас, простосмъртните. Ако я слушаш само по радиото вкъщи, сякаш е възможно да вярваш в това. И да си спокоен в своята примиреност, че няма нужда да се стараеш да си като нея.
Но когато я гледаш на живо, и виждаш какво съвършенство може да произвежда едно толкова крехко човешко същество, как един глас и един характер могат да подчинят 80 музиканти на сцената и хиляди души в залата… На другия ден от какво ще се оплачеш, какво оправдание ще намериш, за да не свършиш нещо? Ти разбра ли какво си имал, и какво остава?
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Преди два дни дойде новият й арбум, поръчах си го. Така красиво изглежда, страхотно е направен! Не съм го чула още до края обаче. Само за една песен време имах. Ама днес съм почивка, ще си го чуя до край. Даже ми се стори, че баркодът на гърба на албума изглежда като името й- LiLi. Но сигурно ми се е сторило, очилата не ми бяха под ръка. 🙂 А вчера си купих книгата на Георги Тошев за нея. Попрехвърлих я, по диагонал така. Тоооолкова много снимки! Много елегантно е оформена книгата, много стилно. Прекрасна е даже само така като я гледаш. По празниците ще започна и да я чета. Съвсем малко ми остава да довърша дневника й. Нали чета помежду работата, когато не съм в отпуск и…малко е сложно.
Каквото и да се каже за тази изумителна жена, все ще е малко. То има ли смисъл въобще нещо да се казва вече. Не знам.
На този точно концерт не бях. Заради отдавна планирана много важна операция. От тези, които не може да отлагаш дори с час. Но купих билети за мама и за Николай. Той не харесва Лили, ама мама някой трябва да я заведе и да я прибере, нали се сещате. 🙂 Та, като се прибра знаете ли какво ми каза, господин Неделчев? „Ами не бих си я пуснал, докато шофирам. Или докато готвя. Не бих. Не е мойта тая музика. Но тая жена е омагьосваща. Запява и забравяш къде си. Даже забравяш, че не я харесваш с тия нейни безкрайни песни за любов“.
Даже забравяш, че не я харесваш. Мен ако питате, това казва всичко.
Аз си я харесвам! Даже много! Най- любимата ми нейна песен е Стари мой приятелю. Много обичам Ти идваше, Събота вечер, Без радио не мога, Една любов, Стрелките се въртят, Присъда, Танго със спомена. То, като се замисля, господин Неделчев, май ми е по- лесно да Ви кажа кои песни НЕ са ми любими.:) Тия са ми най- любимите. И една, която е вън от всички възможни класации лично за мен. Песента с главно П според мен. И това е Наше лято. Всеки път, като я слушам, не знам защо, все си мисля, че няма да е лошо да я запише в нещо като хеви метъл версия. Да, знам колко идиотски Ви звучи това вероятно, но така го усещам. Някакси го чувам това велико парче като хеви метъл. Със симфоничен оркестър задължително. Метълът се обича много с величественото звучене на симфоничния оркестър, знаете това по- добре от мен.
Знаете ли, господин Неделчев. Сега се сещам нещо, докато Ви пиша всичко това. В годината, в която съм родена, 1974, Лили печели Голямата награда на Златния Орфей за изпълнител и Първа награда за песен. Тази песен. Наше лято. 🙂 Много обичам тази песен, наистина. Има нещо в нея, много специално. Не че съм наясно какво точно. 🙂
Разбира се, песента Ти сън ли си е невъзможно да бъде пропусната. Изпълнението й е толкова въздействащо, вълнуващо и смазващо красиво. Винаги съм се удивлявала, всеки път, колко „направени“ за пеене са приказно красивите стихове на Павел Матев. Който, разбира се, далеч не е написал само Писмо до мама. Което Емил Димитров пее така, че всеки път се разплаквам.
Един ден, някой ден може би, евентуално, ние тук, в тази вълшебна и прокълната земя ще разберем, че освен всичко, което ни е дал Бог, ни е подарил и Лили. Типично по български, ние даровете не ценим…Жал ми е за хората, които се занимават с годините й, с парите й, с характера й. Жал ми е за тях. Вместо да й се радват, докато още я има!?
Когато бях на пет и малко, разглобих едно огромно радио в дома на баба и дядо. Ама не транзистор, не. Онези стари дървени радиа, които бяха като отделна мебел. И не го счупих. С една отверка, внимателно, акуратно свалих де каквито винтове видях. Баба изпадна в истерия, дядо ми в недоумение. А мама, разбира се, попита защо. Отговорът и до днес го помня. Основно защото и майка ми и баба ми са разказвали това милион пъти на кого ли не. Та, казала съм на майка си: „Ама много исках да видя от къде пее Лили!“ Покойната ми баба, царство й небесно, беше намразила Детелини. Като я чуех, врътвах радиото до края и пеех с пълно гърло. Абсолютно съм убедене, че ме чуваха поне съседите по първия етаж…:) Горките хора. Като се знам колко фалшиво пея! :)))
ХаресвамХаресвам
Наше лято е прекрасна. Моите любими са Молба, Панаири и У дома, а от по-новите – Севдана.
ХаресвамХаресвам
Севдана е много красива песен, без съмнение. Но ми е някак далечна, на мен специално. Панаири е, както би казала една моя племенница „брутален хит“. 🙂
Вчера си купих билет за концерта в НДК догодина. Броени свободни места имаше в залата. Буквално можеха да се преброят. Не че съм изненадана. Но вече има „журналисти“, които пишат упражнения на тема „1000 лева билет, какво е това!?“. За Народния театър. Ами пазар е това. Пазар. Щом има търсене…Сякаш някой ги кара да платят тия пари! Ако въобще са толкова, разбира се. От едното любопитство ще взема да проверя.
Хубав ден от мен и както винаги, бъдете здрав!
ХаресвамХаресвам
Ако концерт на изпълнител от такъв ранг някъде в чужбина се провежда в най-престижната зала, каквато е тази на Народния, и с ограничена вместимост, билетите на първите редове ще са не по-малко от 1000 евро. За много хора е въпрос на престиж да са именно там и да са платили тази цена. Аз пожелавам и на други изпълнители да могат да си я позволят, и да са сигурни, че няма да има празни места… 😉
ХаресвамХаресвам
Много, ама много ми харесва това Ваше последно изречение, господин Неделчев! Особено финалът: „…да са сигурни, че няма да има празни места.“ Именно. За това става дума. За огромния, неизмерим с думи талант и професионализъм на тази жена.
Разбира се, споделям и останалото- че в чужбина би било въпрос на престиж. Замислих се, че преди доста години, повече от 20, бях на един подобен концерт. В Римската опера. Концерт на Ал Бано с изцяло класически репертоар. Включително пиеси, композирани и създадени специално за него, за този конкретен концерт. Помня много добре, че имаше една тарантела в сицилиански стил от Енио Мориконе, която, ако не знаеш предварително, че е от Мориконе- при никакви обстоятелства няма да я различиш от класическите тарантели, изпълнявани под път и над път от всеки уважаващ себе си италиански певец. От Карузо до Челентано.
Никога не съм знаела колко са местата в салона на Римската опера. Но предполагам, че не са особено много. Точно както и в нашия Народен театър. Помня жестоката опашка за билети. Получих своя „под масата“- майката на моя приятелка беше челистка в оркестъра. Платих си билета, разбира се. И до днес помня ясно, че много се впечатлих от цената, видя ми се космическа. Не я помня наистина, но не беше малко. И не беше като цената на концертите на Ал Бано на Арена Ди Верона да речем. Но категорично нито един журналист тогава не се упражняваше на тема „какви са тия пари и за кого се мисли този Ал Бано“. Манталитет. Култура. Възпитание. Натрупвания. Ментални, интелектуални, културни.
Да е жива и здрава Лили, но понякога си мисля, че един ден нищожествата, които сега коментират роклите й, парите й и това, че видиш ли, кога щяла да слезе от тая сцена!?, та тия същите, един ден, когато вече я няма, ще напишат най- патетичните жалейки! Ужасни хора сме ние, българите, господин Неделчев. Ужасни. Ние сме неблагодарни, късопаметни и завистливи. И някой ден това ще ни затрие. Тази комбинация. Тачим и обичаме можещите и успелите, талантливите в изкуството, само когато вече са мъртви. Докато са живи нищо не им спестяваме. Безпощадни сме. И на ум даже не иде на огромната част от нас, че просто трябва да сме благодарни. Че ги има. Че сме се докоснали до такива вселени от дарба и красота. Че с такива хора споделяме живота си. Не. Приживе никому нищо не признаваме. И това също е част от българската прокоба. Голяма част.
П.П.
Преди малко видях в имейла си корицата на новия БИОГРАФ. Който явно ще ме чака под елхата на 25- ти. 🙂 СТЕНЛИ, УРА!!! 🙂 И Димитър Воев. Много готина кавър стори. Великите рок вокали. Видях и Наско от БТР на корицата. Мда. Очертава се мноооого приятно четене. И благодаря за календара! :)))
ХаресвамХаресвам