_{фотография: ИНА ЯНЕВА}

Ако Joy Station в Студентски град е била вашата спирка на 14 февруари, значи сте прекарали незабравима вечер. Лили Иванова рядко изнася концерти в клубове, но този е един от тях. Около 800 души имаха възможност да я гледат и слушат заедно с групата й във възможно най-непринудена обстановка и от максимална близост. На такива места енергията от хората на сцената се усеща много по-силно. А когато владееш публиката по такъв начин като нея – с глас, с осанка, с жестове и дори с мълчанието си – въздействието е още по-зашеметяващо.

В голяма зала като Арена 8888 или в НДК може и да ти се струва, че сънуваш, или някак си да пропуснеш покрай съзнанието си какво точно чуваш, на какво си свидетел. Сетивата ти са атакувани от твърде много неща, за да се фокусираш само върху най-важните. Но от непосредствена близост „ефектът Лили“ е като удар с чук по главата. От една страна – тихите моменти, пасажите, в които пеенето преминава почти в шепот (те са най-трудните за изпълнение – това ще ви го каже всеки певец), се усещат много по-детайлно в малкото пространство, където всички са притаили дъх. Всяка дума и сричка прозвучават с филигранна яснота и емоцинална автентичност. А после резкият преход към кресчендо – нещо, което Лили умее толкова добре, гениално добре – те шокира със своята мощ и заряд. Шокът е не само от силата и височината на звука, а от постоянството, с което тази нота се поддържа в продължение на няколко секунди. Когато това се случва само на няколко метра от тебе, усещането е сюрреалистично. От тази крехка руса жена ли излиза всичко това?

Да си близък слушател и свидетел на подобно музикално свещенодействие е нещо, за което ще ти се иска да разказваш и след десетилетия. Може би даже именно тогава ще си по-способен да оцениш на какво си присъствал. А някои от хората, които ще са го слушали само на запис, сигурно ще го възприемат като триумф на компютърните технологии…

В новите дигитални времена, когато техниката е вездесъща, а най-големите звезди изнасят 80 на сто от концертите си на плейбек (например сладурите от Coldplay), такива певици ще е малко вероятно, дори немислимо да се раждат и оформят. Просто защото никога няма да им се налага да пеят напълно на живо и насериозно – така, както Лили Иванова е пяла десетилетия наред. В следващите десетилетия музиката ще представлява нещо съвсем различно, а за хората от последните няколко поколения е все още неосъзнавана привилегия, че са съвременници на легенди като нея.

Аз вече съм истински ветеран в присъствието на концерти и трудно може нещо да ме изненада. Но нито веднъж не се е случвало песните на Лили да не ме докоснат и развълнуват. А за хората, на които това се случва по-рядко, или пък за пръв път – да не говорим. Всеки път се появява нова песен, която ми става любима. Например „Ненужен спомен“, по текст на живия класик на стиха Александър Петров и музика на Ангел Дюлгеров.

Да, ставало е дума вече – новите песни са още по-хубави от шлагерите й. Просто още не сме ги оценили като тях. А и, атакувани от толкова много медии и канали за слушане в наши дни, никога не бихме ги чули толкова пъти, колкото навремето сме слушали „Панаири“ или пък „Детелини“… Тогава не е имало YouTube, Spotify и радио „Енерджи“…

Едно интересно наблюдение: Случва се да виждам двойки, мъж и жена, които пристигат леко дистанцирани един от друг. Може би изморени, с досада от съвместното си съжителство, отчуждени или пък скарани по някакъв повод. Започва концертът, започват да се нижат една след друга песни с проникновени, вълнуващи текстове за любов, екстаз, копнеж, носталгия, тъга… Думи, които те превземат и опустошават, понеже са изпяти по толкова емоционален начин. И виждам как мъжът и жената вече са спонтанно привлечени един към друг. Прегръщат се, целуват се. Лицата им грейват в усмивки. Нещо ги е накарало да осъзнаят колко глупаво е да не се обичат и да не се докосват. Изглеждат чак изненадани от този внезапен порив към близост.

Така въздействат песните на Лили Иванова. Помагат на доброто в теб да диша – във времена, когато толкова много неща му пречат да вирее…