Защо феноменът Тръмп остава неразбран и докарва толкова хора до бяс?
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 21 март
Няма как да не го усещате – не само американското и западноевропейското, но и конкретно българското общество е диаметрално разделено в отношението си към Доналд Тръмп. 47-ият (а преди това 45-и) американски президент докарва мнозина до бяс, който е обясним само отчасти. Не са чак толкова много преките потърпевши от налаганата от Тръмп изолационистична политика на САЩ, която води до съкращаване на разходите и закриване на доста „хранилки“. Повечето му „врагове“, за разлика от комично нашумелия „подкастър“ Чефо, го мразят напълно безплатно – интуитивно и почти изцяло на подсъзнателно ниво.
Наскоро политологът Иван Кръстев – нещо като официален говорител на световната неолиберална доктрина – се опита да зададе нов тон във възприемането на Тръмп, за да направи реалността малко по-смилаема и приемлива. Последователите му би трябвало да се вслушат в анализа му и да спрат да се ядосват толкова – стига да се научат да взимат „оранжевия Дон“ не само буквално, а и напълно сериозно.
Всъщност Кръстев цитира една знаменита фраза на американската журналистка Салена Зито, формулирана още през 2016-а: „Медиите го приемат буквално, но не насериозно, докато неговите поддръжници го приемат сериозно, а не буквално“. Две години по-късно тя написа и книгата „Големият бунт“, в която детайлно анализира какво мотивира поддръжниците на Тръмп от американското простолюдие.
Да го приемаш „буквално“ означава не само да се фиксираш върху външния вид и жестовете му, а и да се фокусираш върху точните му думи – често хиперболични, противоречиви или дори абсурдни на пръв поглед. Например, когато през 2016-а Тръмп обяви идеята за стена по южната граница и че „Мексико ще плати за нея“, медиите анализираха буквалната неосъществимост на това обещание. Тогава то изглеждаше нереалистично, но днес вече – не чак толкова.
От друга страна, да го приемаш „насериозно“ означава да гледаш отвъд думите -към емоцията и по-широкия сигнал, който той изпраща. За поддръжниците му стената не беше просто бетонна конструкция, а символ на контрол над границите и защита на американските интереси – нещо, което те приемаха сериозно, независимо дали Мексико реално ще я плати или някой друг. Впрочем, откакто Тръмп отново е на власт, нелегалната имиграция е намаляла с рекордните 95% – от 1500 души средно на ден до не повече от 30-ина.
Подобна беше и скорошната ситуация с Панамския канал – заявлението на Тръмп, че иска да го вземе обратно под американски контрол първоначално прозвуча абсурдно, но броени седмици по-късно се разбра, че е напълно осъществимо. Хонконгските (т.е. китайските) собственици на пристанищата от двата му края се съгласиха да ги продадат на американската корпорация „Блекрок“ срещу малко над 20 милиарда долара, като в тази сделка се включват и други портове по целия свят.
Оттеглянето на САЩ от Парижкото климатично споразумение, възобновяването на диалога със севернокорейския диктатор Ким Чен Ун, налагането на по-високи тарифи срещу произведени в Китай и Мексико стоки, довело до многомилиардни инвестиции в САЩ, включително от компании като Apple – това са само още няколко примера за привидно нелепи заявления на Тръмп, последвани обаче от реални действия с конкретно изчислими ползи.
В близката история има и други политици, които е по-добре да не се приемат буквално заради външния си вид, реторика или поведение, а по-скоро сериозно- заради политиките им и резултатите от тях. Някои от тях днес дори са „от другата страна на барикадата“, в противниковия на Тръмп лагер. Такъв например е бившият британски премиер Борис Джонсън, сочен за главен виновник да не се стигне до мир между Русия и Украйна още през пролетта на 2022-а. Той често е възприеман като комична фигура – рошава коса, ексцентрични майтапи и склонност да говори на латински. Въобще – лесна мишена за подигравки. Ако го приемем буквално, той изглежда като несериозен клоун. Но взет насериозно, Джонсън беше ключов играч в кампанията за Брекзит и управлява страната си през бурни времена, включително ковид-пандемията. Неговите политики – хаотични или не – оставиха траен отпечатък върху Великобритания а и върху цяла Европа, с намесата му в Киев за предотвратяване на мир с Русия.
Италианският магнат и политик Силвио Берлускони (1936-2023) беше известен с пищния си начин на живот, скандалните си изказвания и гафовете си. Буквално погледнато, неговите „бунга бунга партита“ и майтапите с Обама, че е „загорял“, го правеха жива карикатура. Но сериозно – Берлускони доминираше италианската политика десетилетия, като умело прокарваше десни политики и поддържаше стабилна база от поддръжници, които виждаха в него антисистемен бунтар.
Бившият филипински президент Родриго Дутерте, управлявал между 2016-а и 2022-а, шокираше света с грубия си език и открити призиви за насилие срещу наркодилъри. Буквално, неговите заплахи да убива хора звучаха като лудост. Насериозно обаче той спечели огромна подкрепа с твърдата си политика срещу престъпността, макар и цената да беше хиляди жертви и обвинения в нарушения на човешките права.
Лидерът на полската партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински може да бъде набеден във всичко друго, но не и че е русофил. Той обаче често говори за „заговори срещу Полша“ – от ЕС, Германия или „либералните елит“. Буквално погледнато, доказателствата за такива конспирации са слаби. Но неговите избиратели го приемат сериозно, защото той им дава усещане за защита на националните интереси. Политиките на Качински в съдебната реформа и медийния контрол имат реално въздействие върху полската демокрация.
Анализатори като Мойсес Наим, автор на книгата„Краят на властта“ (издадена и у нас), отбелязват, че подобни лидери процъфтяват заради засилващото се недоверие към институциите. Техният стил може да изглежда абсурден, но политиките им често имат реални последствия, и именно те трябва да бъдат подлагани на анализ, а не реториката и външността.
Но все още има хора (даже се множат, защото яростта на безсилието е опасен вирус), които се фокусират повече върху неща като промискуитета на Илон Мъск (вече 14 деца от десетина различни жени) и върху факта, че мъкне сина си Х навсякъде и го оставя да му бърка в ушите, отколкото върху ефикасността му като предприемач и като администратор, тръгнал да запушва течовете в продънения американски бюджет.
Хора като най-богатия човек в света и като Тръмп не говорят като типични политици – без излъскани, предварително написани от друг речи или дипломатичен тон – и това дразни привикналите на полирана реторика избиратели. Според социолога Арли Ръсел Хохшилд, автор на „Непознати в собствената им страна“, поддръжниците им виждат в тях отмъщение срещу „културните елити“, които ги карат да се срамуват от своите ценности. Ако у нас жълтопаветните активисти продължат обвиняват българина, че е патриот, че слуша народна музика и че не мрази руснаците, а почита 3 март, появата на нови и нови политици с популизма на Тръмп (Костадин Костадинов, Слави Трифонов, Ивелин Михайлов, Радостин Василев) е неизбежна. Толкова ли е трудно да го проумеят? Чак пък толкова да са тъпи?
Ами ако със същия глупав подход – буквално вместо сериозно – бъдат възприемани и водещите фигури на либералната общност у нас? Ако непрекъснато се фокусираме не върху реалните им политически действия, а само върху дребния ръст на генерал Атанасов, неразбираемите изречения на Кирил Петков в стил Валери Божинов, съмнителния семеен интегритет на Лена Бориславова или върху двата пръста чело на Ивайло Мирчев? Или да повтаряме до припадък, че Елена Поптодорова не може да бъде никакъв външнополитически анализатор, понеже е доказана клептоманка, и да я наричаме Ленче-Кремче? Това означава тези хора да останат хептен без електорат. И няма да доведе до никакъв прогрес за обществото ни. А фактът, че носителят на „Оскар“ за документалистика Христо Грозев няма нито една сбъдната прогноза за неизбежната руска капитулация „до дни“ прави ли го по-малко храбър и достоен за уважение защитник на украинската кауза?
А какво би било, ако анализираме не посланията на френския президент Еманюел Макрон, а само факта, че е женен за своя учителка, по-голяма от него с четвърт век, която, кой знае защо, не пази никакви снимки от младежките си години? То е доста странно, нали? А ако възприемаме буквално новината от Белия дом, че повечето укази на предишния президент Джо Байдън са били подписвани не лично от него, а от роботизирана писалка? Как да имаш доверие на такива хора?
Ако този „буквализъм“ продължи да населява умовете на „демократическата общност“, той ще става все по-масов и заразен, а пропастта между нея и обществото ще се увеличава. Ще й носи още много болка и бяс, които все повече ще нагнетяват напрежението наоколо. Време е да станат малко по-сериозни, ако искат да оцелеят психически…
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Чудесна статия, господин Неделчев. Прочетох я много внимателно. Преди няколко дни. Може би имам да кажа някакви неща, но. Но.
Гледах филма, който ми препоръчахте. Гледах Юношество.
От първата половина на първата част не ми излизаше от ума какво ми казахте. Казахте ми, че това е филм, който дълго ще помня. Филм, за който много ще мисля. Филм, който ще ме остави без думи. Ще имам нужда да мълча. И да мисля. Дълго да мълча и много да мисля. Това ми казахте.
Е, след като видях целия филм разбирам защо го определихте като „най- смисленото нещо, което съм гледал на екран напоследък”.
Първо и преди всичко- още веднъж благодаря за препоръката, господин Неделчев! Като нищо можех и да пропусна лентата. Знаете, с моята работа понякога целият друг свят, целият друг живот просто изчезва. За неопределено време. С моята работа това се случва често. Разбира се, само с лекарите, които сме посветени на призванието си. Както и да е. Аз съзнателно и последователно не използвам социални мрежи- още една причина за възможност да пропусна филма. За който всички навсякъде говорят. Ама аз не съм „навсякъде”. Освен това целенасочено се изолирах от потока реакции, статии, оценки. Казах си, че нищо няма да чета и да преглеждам, преди да видя филма. По възможност исках да избегна предпоставянето на мнение, очаквания. Предполагам, че ме разбирате.
Не спирам да мисля за онези Ваши думи. Не ми излизат от ума. Че ще имам нужда да мълча и да мисля. Нима е възможно вече така добре да ме познавате? Не съм изненадана. Вие сте с интелигентност далеч над средната, а е доказано не само от психологията и неврологията- писмено човек е далеч по- склонен да е открит и по- директен. Заради илюзията за „невидимост”. За „скритост” в думите. Да де, но това, което пишем и това как пишем всъщност казва много за нас. Така че по- скоро не бих била никак изненадана ако посредством тези наши своеобразни „разговори” вече сте „видял” не малко от мен. Но се налага да Ви призная- дори хора, преживели с мен по три живота трудно преценяват какво би ме накарало да изгубя „говор и картина”. А Вие предвидихте това толкова точно.
Шок. В тази кратка, изтъркана от употреба, вече клиширана дума мога да събера около 90% от това, което този филм създаде като възприятие и реакция у мен. Шок, ужас, страх. Шок от видяното. Ужас от мисълта, че това НЕ Е просто един филм- това е животът на много от децата ни днес. И страх. Страх какво става с тези деца. Защо става. Какво се случва. Къде сме сбъркали. Какво не сме направили добре.
Цял живот съм се чудила, от сто години се чудя. Защо така целенасочено, съзнателно винаги съм отказвала да използвам социални мрежи. Защо никога, нито веднъж не се поддадох на натиска на приятели, познати, колеги дори да си направя такива. Да, аз съм маниакално пазеща личното си пространство. Но не е само това. Този филм ми показа какво още. Трябваше да го гледам, за да го осъзная. Мръсотия. Лепкава, гадна, отвратителна мръсотия. Не физическа. Емоционална. Мисловна. В душата ти. Оставят тези лъжливи, манипулативни платформи с техните „харесвания” и прочее. Вероятно мнението ми е крайно. Сигурно. Но все пак е такова. Да, вероятно има хора, за които тези канали на комуникация имат значение за работата им. Не говоря за това. Говоря за безцелното висене в тези пространства, което безцелно време пие мозъци. Унищожава животи. Буквално.
Момчето в главната роля, Джейми Милър. Смрази ми кръвта. Буквално такова чувство имах. Усещах как студа пълзи по вените ми. Дано не греша името, Оуен Купър се казваше детето? Толкова талант. Такава безумно тежка, страшна роля. Беше…беше ужасяващо, страшно, непоносимо да гледам тази трансформация. Ужасеният, изплашен Джейми в първия епизод с ареста и постепенно появяващият се хладнокръвен жесток убиец.
Нали знаете тези репортажи, които дават в новините при всяко стаховито убийство, изнасилване и прочее? Съседите на извършителя. „ Как е възможно!? Такова добро дете! Свири на пиано. Винаги е учтив. И е от добро семейство. Не мога да повярвам!”. През целия филм мислех за тези репортажи. Често се сещах за тях.
Именно. Доброто семейство. Бащата не е алкохолик, майката не е проблемна, детето не е преживяло или преживяващо насилие. Те са любящи и подкрепящи. Тогава? Как детето в едно нормално семейство става…това? Защо?
И хайде сега някой ПАК да ми каже, че НЯМА сексизъм. НЯМА женомразство. НЯМА насилие, основано на пола. Че ИМА равенство на възможностите и полът няма значение. Хайде сега някой ПАК да ми каже, че неуверените, нереализираните, несправящите се мъже не обвиняват за всичко това САМО жените. Дори не искам да отварям разговора за Андрю Тейт и милионите тъпаци, които сляпо го следват. Вярвайки, че ако една жена каже „Не!”, това НЯМА значение. И мъжът е в ПРАВОТО СИ да си ВЗЕМЕ от нея това, което иска. Дори насила. Даже най- вече насила. Като „истински мъж”.
Толкова страшен филм. Но пак и отново- благодаря Ви, господин Неделчев! Повече хора трябва да гледат такива филми. Повече хора трябва да видят какво става с децата през и благодарение на социалните мрежи и безконтролното им влияние над неукрепнали умове и души. Онази сцена с психоложката. “Look at me now!”. Баща му. „Той е добро хлапе”. Така де. Доброто хлапе. Което убива. Момичето, което го било иронизирало или нещо такова.
Един от големите проблеми, които този филм оголва до болка е нещо, за което аз като невролог именно говоря от години. Филмът просто го показва по един доста…малко страничен начин, но го показва. И това е важно. Предполага се, че евентуално отхвърляне, неприемане е в основата на всичко. Растат поколения, които са напълно неспособни да понесат нормална критика. Нормален отказ. Те НЕ приемат отказа като концепция, като елемент в общуването, в живеенето заедно като общност, общество, семейство. Това продължава до притеснително късна възраст, често дори до 23-25 години. Наблюдава се изключително често сред момчетата, по- рядко сред момичетата. Натискът да си идеален, да си винаги на ниво, да отговаряш на определени очаквания, смазва децата от рано. Доста от тях се прекършват под тази тежест. Не срещат разбиране. Не намират подкрепа. Но има и друго. И то трябва да бъде казано. В съвременния свят огромното множество родители отказва да признае очебодния факт, че отглеждането на деца без ограничения, без правила, без дисциплина създава хаотични хора, дисфункционални характери и умове, неспособни да взимат категорични решения. Не случайно дори Монтесори, според която детето трябва да бъде оставено „на свобода” и „само на себе си”, казва, че тази свобода трябва да има граници и правила. И детето трябва да е наясно, че има санкции за неспазването им. Всеки от нас иска най- доброто за детето си. Всеки от нас иска детето „да не се мъчи като мен”. Но как да обясниш на един родител, че седемгодишна с телефон за три хиляди е сигурен знак, че утре това момиче ще е обикновена капризна кифла, неспособна сама да си обуе лява и дясна обувка? Как да кажеш на една майка или един баща, че колата за половин милион за бала при успех 2.98 казва на това момче/момиче: „Няма нужда да се стараеш. Няма нужда да учиш. Това е за баламите! Ти имаш пари. Ще си купиш каквото искаш”.
Отглеждаме децата си без правила. Без дисциплина. Без да им обясним кое е добро, кое е позволено, кое не е редно. Задоволяваме не просто нуждите им- робуваме на капризите им. И това е точната дума- робуваме. Опитваме да изперем съвестта си. Да компенсираме с подаръците времето, което не прекарваме с тях. Защо не искаме да проумеем, защо отказваме да разберем, че НЕ става така? НЯМА да стане така.
Когато бях на пет, се сбих с едно момиче пред вкъщи. Дете на наши комшии, ходехме заедно на алианс по английски с Лора. Тя ми каза, че Левски е „тъп” отбор и се сбихме. Разбира се, майка й дойде у дома, оплака се. Не е викала, нищо такова. Просто дойде и огорчено обясни, че не може така. Ние бяхме приятелки. Все пак. Дядо ми ме погледна и не каза нищо. Дадоха ми половината вечеря. А в стаята ми дядо каза: „Не можеш да удряш. Никого. Ако не застрашава живота ти. Само глупавият, невъзпитаният и безсилният с аргументи удря. Ти не си глупава. Не си невъзпитана. Освен това левскарите сме прилични хора! Не правим такива неща! Уважаваме съперника. Дори ЦСКА. Днес ти много ме огорчи и разочарова. Много”. На другия ден се извиних на Лора, след три минути пак бяхме приятелки. Сетете се, колко пъти след това съм посегнала да ударя според Вас? Веднъж. В целият си живот. Веднъж. Един тип в метрото в Рим. Пусна ми ръка. Ошамарих го. Точка. Обаче някой ме е научил. Погрижил се е. Някой е вложил време и търпение да ме научи. Затова става дума.
Къде сме ние в тоя страшен филм? И буквално, и преносно? Буквално- в този конкретен филм, преносно- в живота на децата си и с децата си? Знаем добре къде сме. Повечето от нас. Тогава да не се възмущаваме лицемерно и да ахкаме театрално, че „доброто дете” реже гърла в училище.
Това е едната гледна точка. Но има и друга. Аз може и да съм на сто и три години, но отчетливо, ясно, неприятно добре помня живота си между 12- та и 16- та си година. Помня го, сякаш беше вчера. И не го помня с добро, Бог знае това. Помня как за всички „любящи и подкрепящи” възрастни аз бях досада. Бреме. Тегоба. Единствено важно беше да съм отличничка в училище. Защото: „ В този дом хора с петици няма от както свят светува. Тук сме най- добрите”. Да внимавам „какво ще кажат хората”. И да се справям с алианса и пианото. Това беше важното. Да съм отличничка, да не ги излагам и да слушам мълчаливо. Кога да измия чинии, кога да гладя два часа. Нормално? Може би. За човек над 16, може би. Но за дете, не мисля. Нямах проблем. Харесваше ми. И ученето, и пианото, и алианса. Но не ми харесваше, че няма с кого да говоря. Те всички ми казваха, че „ти нямаш проблеми! Ти си дите, какви проблеми!?”. И след третия опит да бъда чута, аз просто замълчах. И си прерязах вените след време. Защото не можех да мълча повече. А след като ме спасиха, избягах. Буквално. В друга държава. И това е нещо, за което трябва да се мисли. Тия деца не хващат ножа ей така, между закуска и вечеря. Не ги чуваме. Не ги виждаме. И това е нещо, за което мислих, докато гледах този филм. ЮНОШЕСТВО показа безпощадно една болезнена истина- не е достатъчно да си добър родител. Трябва да си активен родител. Трябва да си наясно какво тревожи детето ти, какво го радва, какво му пречи. И единственият начин то да го сподели с теб, е да му покажеш, че може да ти се довери. Че може да говори. Дори ако има тройка по математика или не понася да свири на пиано. Иначе ще си в ролята на майката, която на внимателния въпрос към дъщеря си да разкаже за приятеля си, чува тихото кротичко „Не е твоя работа”. Да, не е. Що се отнася до правото на неприкосновеност на личния живот. Но е, защото ако утре отидеш на кино с това момче и той те нареже с флекс, е добре майка ти да знае поне името му. Нали така.
Малко е да кажа, че този филм ме разтърси, господин Неделчев. Каквото и да кажа, все ще е бледо. Благодаря Ви, наистина. За препоръката. Да Ви призная, на моменти ми беше физически мъчително да гледам. Беше болезнено. Съкрушената майка. Съсипаният баща. Съученикът, обясняващ как жените забелязвали не знам си колко процента от мъжете. Боже. Такъв шок беше този филм за мен! Сега ще прочета това- онова. Искам да видя дали пък реакцията ми не е прекалена. Искам да видя има ли други така сащисани като мен.
Моля Ви, господин Неделчев. Следващият път ми препоръчайте някой филм с ужасно щастлив край! Някоя красива история с едноседмична сватба на круизен кораб!
Шегувам се. Благодаря Ви пак и отново. Наистина.
ХаресвамХаресвам
Да, наистина много въздействащ сериал, заради начина на заснемане също. От същия творчески екип вода на препоръчам и един филм – The Boiling Point. Отново заснет в един кадър, Стивън Греъм играе готвач от елитен ресторант на ръба на нервен срив. Сега чакам с интерес и новия сериал Mobland с Том Харди, Хелън Мирън и Пиърс Броснан. Излиза след няколко дни.
ХаресвамХаресвам
О!? Пиърс?! Записвам си. Задължително. Обичам Пиърс. Обожавам го. Но не заради Бонд. По принцип си го обичам. Много харесвам Шивачът от Панама. А за Хелън Мирън да не говорим. Тя е фантастична. Том Харди е любимец на мъжа ми.
Прочее, любопитен факт. Николай отказа да догледе Юношество до края. Каза, че не може да го понесе. Не го очаквах, мъжът ми не е човек, който се предава лесно. Но той е добър човек. Това е възможно обяснение. Аз не съм добра. Аз се опитвам да бъда справедлива. Това е нещо различно от това да си добър.
Прочетох доста за заснемането в един кадър, господин Неделчев. Признавам Ви напълно честно- така и не успях да си представя какво е това „заснемане в един кадър“. В смисъл, че не повтарят сцените за по- добър ефект или какво? Явно не мога да го схвана. Но сигурно е някакъв много специален метод на работа и очевидно с големи резултати.
Обещавам да намеря време за The Boiling Point. Точката на кипене. Колко подходящо за сериал с кулинарна тематика, нали казахте, че става дума за готвач. Странно как в тази професия, висшата кулинария има толкова много смърт. Това е зловещо. Антъни Бурдейн все още ми липсва наистина. Не толкова като кулинар, колкото като водач в този свят на подправки, вкусове и експерименти. Наскоро прелистих пак Поверително от кухнята. Ще намеря време за този филм. След като ми го препоръчвате, определено.
П.П. Видях корицата на новия БИОГРАФ на фейсбук страницата на списанието. Мики Рурк, а. Лошото момче. Абе защо така никога в тоя живот не съм си падала по лоши момчета? Сигурно нещо ми е сбъркано. 🙂 Хетфийлд не се брои. Първо, не го смятам за лошо момче и второ- не си падам по него. Обичам го. 🙂
Видях и името на Луиза Григорова. И още актьори. Денят на театъра отмина току- що. И Икарите. Колко отдавна трябваше да почетат изумителният Явор Милушев! Но по- добре късно, отколкото никога. Вкъщи има плочи от едно време. Той чете стихове. Пазя ги като очите си. И ги слушам редовно. Обожавам гласа му.
За Григорова съм много любопитна. Харесвам това момиче много. Особено след ДЪРВОТО НА ЖИВОТА. Смея да кажа, че това е една от най- добрите й роли.
Хубав петък от мен, господин Неделчев. Имам три почивни дни и смятам да ги посветя на оранжерията. 🙂 Ако остане малко време- ще поплувам. Ама първо работата…:) Поздрави!
ХаресвамХаресвам
One shot означава, че камерата започва да снима, и не спира до края на филма/епизода. Няма монтаж на отделно заснети сцени. Всичко се случва в реално време, „пред очите ни“. Съответно – всичко е маниакално отрепетирано, защото не може да се презаснема – ако ще се презаснема нещо към края на епизода, трябва да се започне отново от самото му начало.
Най-впечатляваща е сцената в края на Епизод 2, когато камерата следи ученичката на път към къщи от училището, на светофара я „изоставя“ и литва във въздуха, прелетява няколкостотин метра до местопрестъплението, приземява се там и се фокусира върху лицето на бащата, който полага букет цветя. Как е възможно това ли – внимателно прикрепят камерата върху дрон, а след неговия полет друг оператор я взима от него и продължава със снимането.
ХаресвамХаресвам
Здравейте, господин Неделчев, успешна и по възможност, по- усмихната нова седмица. 🙂 За мен тя започна в три тази сутрин, така че имам усещането, че вече е утре. 🙂
Много Ви благодаря. Сега вече разбрах какво е One shot заснемането. Очевидно това е похват на работа, който има сериозно отражение на цялостното възприятие после, като гледаш. Ама само да не ти се налага да го правиш. Представих си каква огромна работа, каква подробна подготовка изисква този начин на снимане. И каква концентрация. Защото, ако допуснеш грешка, нали. Благодаря, че ми го обяснихте. Наистина. А това с камерата върху дрона просто…Не знам какво да кажа. Технологии, сър.
Бил Гейтс бил казал тия дни, че след десет години нямало да има нужда от учители и лекари. Роботите щото щели да правят това. Изкуствен интелект. Абе тия технологичните милиардери всичките ли са сертифицирани кретени? Като видя робот, който отива в три сутринта да оперира БЕЗ ДА ВЪЗРАЗЯВА- тогава ще го повярвам. А, и като видя робот, на когото пациентите се доверяват. Учители нямало да има, щото цялото знание бивало достъпно в мрежата. Тоя човек не е добре. Освен ако, разбира се, не знае някакви чудодейни начини за това да се научиш да трансплантираш органи или да резицираш тумори. Начини, различни от обучение по медицина. Технократи. Въобразяват си, че притежават вселената, само защото имат достатъчно пари, за да вярват в това.
ХаресвамХаресвам