Западът вече открито обръща гръб на украинския президент – точно както прелъсти и изостави целия му народ. Но можеше ли друг лидер да бъде по-различен от него и да се справи по-добре?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 28 март

„Краят на играта“ е озаглавена последната корица на „Тайм“ със Зеленски. Същото влиятелно списание, което в края на 2022-а го обяви за „Личност на годината“ и не спираше да го хвали, днес разказва за него като за човек, подготвящ се ако не за капитулация, то поне за коренно различна развръзка от онази, която неуморно пропагандираше досега.

Заглавието The Endgame директно внушава, че Зеленски е изчерпал ходовете си. Статията рисува пътя му от непреклонен лидер, отказващ всякакви преговори, към човек, принуден да приеме реалността. Това е момент на „разобличаване“, нещо като сюжет на холивудска политическа драма. Не са използвани думи като „победа“ или „мир“, а „endgame“, и това носи мрачен оттенък. Това е „краят“ не само на войната, но и на претенциите за стратегически успех. Намекът е, че истинските играчи вече не са в Киев, а във Вашингтон, и че Зеленски е принуден да сложи край по чужди правила. В геополитическия шах няма място за негови самостоятелни решения…

Посоката е зададена и кристално ясна – украинският президент ще бъде нещо като изкупителна жертва и вече се гради новият му образ като такава. Съдбата му изглежда предрешена, а изходът от конфликта сякаш изключва неговото оставане не само в президенството, но и в киевската политика като цяло. Това ще бъде тъжен, но логичен финал на една кариера, предизвикала толкова много възхищение, включително и у нас. Помните ли колко много хора се кефеха при посещението му в София, че поставил нашия президент Румен Радев „на мястото му“? Интересно какво мислят сега по въпроса и какво ще е мнението им за Зеленски след още няколко месеца?

По стар обичай обаче, с намирането на нужната черна овца един проблем сякаш моментално бива разрешен или поне заметен под килима. Зеленски сега ще бъде посочен с пръст, демонизиран и хвърлен под влака, а делюзиите на доскорошните му поддръжници ще намерят ново въплъщение в други фигури и в други фантазии.

Истината е, че никой друг на негово място не би действал много по-различно в хода на целия този конфликт. В комичната му, но вече и трагична фигура сякаш е въплътена цялата съдба на народа му в исторически план – да бъде непрекъснато прелъстяван, експлоатиран и изоставян, да живее с коварно подклаждани илюзии и да получава похвали за самоубийствената си храброст…

Откакто е започнала войната с Русия, много хора удобно предпочитат да забравят кой точно е Зеленски и как се стигна до това един актьор комедиант да е лидер на Украйна. Предшественикът му – националистът-бизнесмен Петро Порошенко (чиито шоколади и бонбони Roshen българинът и до днес нагъва с огромен апетит) през 2014-а дойде на власт с обещания за европейска интеграция, борба с корупцията и разрешаване на „конфликта на изток“. Пет години по-късно повечето украинци бяха силно разочаровани от липсата на напредък, ако не броим укрепването на армията с активната помощ на вдъхновителите на „евромайдана“ от САЩ.

Добил популярност покрай сериала „Слуга на народа“, роденият в Кривой рог рускоговорящ комик от еврейски произход през 2019-а спечели 30% на първия тур (срещу 16% за Порошенко) и 73% на втори тур. За дотогавашния президент гласуваха главно в Западна Украйна и в бастиона на националистите Лвов. За Зеленски пуснаха бюлетина не само по-младите, разочаровани от олигархичния досегашен елит (някои от тях – с чисто „протестен вот“, повече на майтап, отколкото насериозно), но и най-вече рускоговорящите хора в Източна Украйна, които виждаха в него потенциален свой защитник. Надяваха се, че именно Зеленски ще сложи край на бомбардировките над Донбас, ще признае относителна независимост на това население и ще се разбере веднъж завинаги с Путин. Ето така „аутсайдерът“ актьор се озова в президентството в Киев. Но да изпълни даваните обещания се оказа по-трудно, отколкото си е представял. Националистически групи и ветерани от войната (да, тя си бушуваше още от 2014-а, със стотици бомбардировки на ден и хиляди жертви), включително движения като „Не на капитулацията“, протестираха срещу всякакви компромиси с Русия. Бързо стана ясно, че отстъпките можеха да предизвикат политическа криза или дори насилие в Киев. Зеленски, каквито и добри намерения да е имал, просто се огъна под натиска на войнствените батальони, които бяха набрали сериозна сила от Майдана нататък.

Украинската система е дълбоко пропита от олигархични интереси и клиентелизъм, които се оказаха по-трудни за демонтиране, отколкото той предполагаше. Дори след приемането на антикорупционни закони (напр. създаването на Висшия антикорупционен съд), изпълнението им остана слабо поради масовата съпротива на съдии, чиновници и бизнесмени.

Въпреки имиджа си на „аутсайдер“, Зеленски разчиташе на подкрепата на фигури като Игор Коломойски, медиен магнат и собственик на телевизията „1+1“, която излъчваше програмите му. Тази връзка подхрани обвиненията в лицемерие и ограничи усилията му да атакува олигархичната система като цяло. А след руската инвазия актьорът се принуди бързо да „забрави“ майчиния си език, проговори на украински и стигна дотам да си слага слушалки за превод, когато по международни събития му се задава въпрос на руски… Актьорско майсторство за „Оскар“.

За негова чест обаче, Зеленски успя да консолидира всички украинци, включително рускоговорящите и се превърна в символ на съпротивата. Едва ли някой друг президент би се справил с това по-добре. Актьорският му талант му свърши отлична услуга. Решението му да остане в Киев и ежедневните му обръщения към нацията намериха широк отзвук. Например, в Харков, град с предимно рускоговорещо население, местните жители го приветстваха при посещенията му през 2022 г. „Путин ни смята за свои, но Зеленски ни доказа, че сме украинци“, гордо твърдяха тогава харковчани…

Е, вероятно някой по-умен актьор би изиграл украинската карта по-мъдро. Би намерил по-добър баланс между пропагандата за „непобедимост“ и сигурна „перемога“ над Русия, и образа на невинна жертва, потъпкана от много по-силен агресор. Противоречието между тези два взаимноизключващи се сюжета и до днес върши лоша услуга на украинската кауза.

С удължаването на войната, рускоговорящите региони, особено в източна Украйна, понесоха най-тежките удари. Хората започнаха да обвиняват президента за неспособността да осигури бърз мир, както обещаваше през 2019 г. „Той се бори добре, но къде е помощта и загрижеността за нас?“

След 2022-а актьорът, направил кариера, говорейки на руски, и натрупал милиони с турнета в Русия, прокара закони, ограничаващи руския език и култура. Директно забрани руската музика и медии. „Зеленски беше наш, но сега ни кара да забравим езика си“, разочароваха се някогашните му избиратели. „Той обеща мир, а ни даде разруха. Когато и да дойде примирието, все ще е късно“.

Днес Зеленски очевидно губи тоталния си контрол над ситуацията и корицата на списание „Тайм“ е нагледно доказателство. Иронично е как той стана жертва на собствената си пропаганда (в Брюксел и до днес са още по-болни и от него от същия вирус) и сякаш сам си отряза пътищата за лавиране и компромиси. Но истината е, че никой на негово място, било то Порошенко, киевския кмет-мутра Кличко, бившия военачалник Залужни или който и да било друг, не би имал по-различно поведение и не би постигнал повече за народа си.

Да се сочи Зеленски като виновник за ситуацията, в която се намира Украйна, днес е твърде лесно и опростенческо. Глупавото му поведение на „мъжкар“ в Овалния кабинет беше вероятно не само плод на злоупотреба със субстанции, а по-скоро по инерция, скоростта за която беше набирана с години покрай безумното внимание, с което го обграждаше Западът начело със САЩ.

Та те дори го пуснаха да говори на Оскарите и сложиха жена му на корицата на „Вог“… Само Камала Харис е стояла по-нелепо на същото място.

Днес вече са готови да хвърлят камъни по Зеленски – именно и най-вече онези, които досега подклаждаха месианската увереност на един „аутсайдер“, че е лидер не просто на украинската съпротива срещу Русия, но и едва ли не на целия „свободен свят“, на световната демокрация. Липсата на емпатия към ситуацията, в която Зеленски се намира днес, е същата тази липса на емпатия към целия му народ.

Всъщност на обикновените украинци никога не е била давана думата – още от времената, когато техните хетмани са се обръщали като фурнаджийски лопати и са коленичели ту пред кримските татари, ту пред полската империя Жечпосполита, ту пред московските царе. А през този век на тях беше отредена ролята на безгласни пионки във великата шахматна партия на Запада с Русия, и оранжевата революция от 2004-а беше първият тест за тях. Те показаха, че са готови да играят в тази игра, стига това да бъде плащано достатъчно щедро.

Но днес печелившите от нея са много по-малко от губещите, а Зеленски е просто един нарисуван пример за трагизма на тази красива нация.