Ще построят ли либерализма, ако осуетят уроците по вероучение в училище? И защо се боят, че децата ще изучават духовни ценности?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 9 май

„Религията е опиумът на народа; тя е сърцето на един безсърдечен свят, духът на бездуховно състояние“, пише Карл Маркс през 1843 година. Според него тя успокоява хората и ги отвлича от реалните им проблеми, вместо да ги решава. Близо два века по-късно в България въпросът за изучаването на религия и добродетели в училище предизвика неочаквани обществени вълнения.

За първи път от 1944-а насам просветното министерство предложи родителите да избират дали децата им да имат такъв предмет. За онези, които не желаят, е предвидена опция за дисциплина, свързана с философия и етика, както беше и досега. Възможно ли е слагането на край на 80-годишния принудителен атеизъм в образованието да има въобще някакви противници? О, и още как.

Общността на умнокрасивитета, либералната гвардия от неомарксисти, организира дори публична демонстрация. Протестът е не срещу задължението децата им да учат религия – той е срещу, забележете, възможността други родители да запишат своите за такива часове. И, разбира се, всичко се отразява и преекспонира в медиите като борба едва ли не срещу путинизацията на България и връщането й в Средновековието.

По ирония на съдбата, това става точно 1160 години след официалното приемане на християнството у нас от княз Борис I. Събитията от 865 г. са не просто религиозен акт, а стратегически ход, който поставя българската държава на картата на раннохристиянските нации и я изстрелва в орбитата на европейската цивилизация. Ироничен е и фактът, че същите хора, които днес роптаят срещу религиозното просвещение на учениците, пледират за влизането ни в еврозоната. Навремето именно християнизирането на България е изиграло същата роля – така тя е станала равноправен партньор на водещите държави от континента.

Борис I играе майсторска партия шах с двама гиганти – Византия и папския Рим. Първоначално приема кръщение от Константинопол, но когато византийците започват да натискат за контрол над българската църква, той се обръща към римските емисари, търсейки по-голяма независимост. Тази дипломатическа акробатика му печели време да укрепи държавата си. В крайна сметка България остава в орбитата на православието, но с известна автономия – ход, който предвещава бъдещите ни амбиции за автокефална църква.

Към днешна дата, във все по-материалистичните и бездуховни времена, изучаването на религия и различните вероизповедания в класната стая не е някакъв заговор за връщане в Средновековието, нито пък опит децата да се превръщат във фанатици и пишман-патриотари. Напротив, то е ключ към отглеждането на мислещи, толерантни и културно грамотни хора, които няма да се паникьосват от чуждото и да го мразят, а ще го разбират.

Религиите, скъпи неомарксисти, не са просто някакъв сбор от ритуали и молитви – те са гръбнакът на цивилизациите. Християнство, ислям, будизъм, юдаизъм – всяко от тези учения е оформило изкуство, литература, философия и дори политика. Как ще разбереш „Божествена комедия“ на Данте, без да знаеш за християнската космология? Как ще оцениш архитектурата на космополитния Истанбул или поезията на Руми, ако ислямът ти е terra incognita? Изучаването на религии дава на един ученик карта, с която да навигира през сложния свят на човешката култура. Без нея той е като турист без Google Maps – изгубен и объркан, в един свят на все по-силни медийни манипулации и политически догми.

Сравняването на християнската представа за милосърдието с будистката концепция за състраданието или анализирането на етичните принципи в юдаизма тренира мозъка да задава въпроси, да съпоставя и да разсъждава. Това е фитнес за ума, който би направил учениците по-устойчиви на манипулации – включително на онези от псевдонаучни гурута или политици-популисти, каквито имаме в изобилие. Ученик, който знае защо мюсюлманите постят през Рамадан или защо евреите празнуват Йом Кипур, е по-малко вероятно да се хване на куката на ксенофобски клишета. А онези, които искат да държат религията далеч от училище, всъщност подхранват невежеството, което ражда омраза. Но какво друго да очакваме от днешните последователи на Маркс, все по-вманиачени да „строят либерализма“? Приликите между тоталитарните времена и новия ред, който те се опитват да налагат със силови методи срещу идеологическите си противници, стават все по-плашещи.

Модерният либерал се изживява като единствен поборник за свобода –на словото, на избора, идентичността. Но когато става дума за религия, изведнъж се хваща за кобура – защо? Защото религията, с нейните дълбоки убеждения и морални рамки, често задава въпроси, които либерализмът предпочита да избягва. Той издига в култ релативизма – идеята, че няма универсални истини, а само субективни гледни точки. „Твоята истина, моята истина“ звучи страхотно за някоя либерална сбирка, докато религията говори за абсолютни ценности – добро и зло, морал и грях. Това е като да донесеш строга готварска книга на парти, където всички си правят каквото искат в кухнята. За либерала, който държи, че „всичко е относително“, религиозният човек е заплаха, защото му напомня, че някои неща може би не подлежат на дебат и персонален избор.

Модерният либерализъм бленува утопия, в която разумът и науката ще решат всички проблеми. Със своя фокус върху духовното и трансцедентното, религията настоява, че не всичко се оправя с алгоритъм или глобална политика. Тя задава въпроси за смисъла на живота, смъртта, страданието – неща, които не се побират в либералния наръчник за „по-добър свят“. Вместо да се изправи пред тези въпроси, либерализмът ги отхвърля като ненужни, а религиозният човек е заклеймен като глупав. Но кой е по-наивен: този, който търси смисъл, или този, който смята, че може да го замени с Wi-Fi свързаност и TED Talk семинари?

Вместо да насърчават дебат за вярата, днешните либерали предпочитат да я държат в изолация и да я обясняват с клишета като това на Маркс за опиума за народа. Това не е случайно. Познанието за религията изисква да се сблъскаш с нейните аргументи, история и културна дълбочина – а това само би разклатило удобните либерални стереотипи, с каквито тези хора са свикнали да боравят.

Ако младите хора изучават християнската етика, ислямската философия или будистката мъдрост, те може да започнат да задават неудобни въпроси, като например: „Защо смятаме, че нашият начин на живот е единственият правилен?“ или „Може би има нещо ценно в идеята за смирение?“. Тези въпроси са истинска отрова за либералния светоглед, който държи на самочувствието си като единствено прогресивен.

Но освен всичко друго, страхът от религията прави либерализма по-уязвим. Когато игнорираш нещо, ти не го побеждаваш – просто го оставяш да расте в сенките. За справка вижте какво става в Румъния…

Затова и изучаването на религия в училище не е някакъв лукс и съмнителна прищявка – то е необходимост. Би дало на децата инструменти да разбират света, да мислят критично и да уважават другите. Религиозното познание гради общество, което не се разпада при първия сблъсък с различията, а намира сила в тях. И докато противниците на тези уроци се страхуват от призраци, които съществуват само в главите им, ние можем да направим нещо по-смело: да възпитаме поколение, което не се плаши от големите въпроси за смисъла, вярата и човечността.

Вероятно дори либералите биха се съгласили, че знанието е сила, а невежеството е капан. Така че ако искаме децата ни да са супергерои в един все по-сложен свят, би трябвало да ги въоръжим с най-доброто оръжие – разбирането. Но кой все още се учудва, че това среща отпор от страна на новите хунвейбини?