Душата на Jethro Tull

Jethro_1

Окей, уникалният глас на Иън Андерсън вече не е като едно време и му беше почти невъзможно да изкара цял концерт с толкова сложни песни, редувайки думите със свирене на емблематичната си флейта – при това в по-голямата част от времето – застанал в любимата си поза на един крак. Но концертът на групата му Jethro Tull в зала 1 на НДК беше незабравимо, магическо преживяване, отдаващо почит към вече половинвековната история на легендарна група.

Има нещо наистина тъжно във факта, че името на този музикален гений не е толкова популярно колкото това на онзи англичанин от XVIII век, положил основите на модерното земеделие, и което Андерсън и колегите му избрали за име на състава си навремето – някъде в началото на 1968-а. Първо заради факта, че почти изцяло еднолично е написал някои от фундаменталните песни и албуми на прогресив-рока. Всъщност жанровите рамки в случая са напълно излишни – стилът и звученето на „Джетро“ нямат аналог у останалите групи от славната епоха на 70-те. Композиции като Aqualung, Bouree, Too Old To Rock’n’Roll, Thick As a Brick, Heavy Horses, Songs from the Wood, Locomotive Breath и Farm on the Freeway звучат не просто като класики в рока – и като мелодика, и като структура, и като изпълнение и атмосфера те по нищо не отстъпват на образците от класическата музика. Да, Иън Андерсън е композитор, чието име би трябвало да остане в историята там някъде до имената на Бах, Вивалди и Прокофиев. И не на последно място – като харизма, сценично присъствие и поведение този вече 71-годишен мъж е уникат. Кълбо от енергия, нерви, чувство за хумор, сарказъм и самоирония, което се търкаля по сцената и пръска флуидите на своята гениалност из цялото пространство. Да го гледаш и слушаш как си излива душата в брилятните песни, които е създал в продължение на пет десетилетия – независимо, че гласът му вече е готов да го предаде – това създаваше усещане за специален, исторически момент.

Jethro_2

Но хората ще помнят главно името на групата му, по-точно онова на агронома от XVIII век, а неговото – значително по-малко. Това е един от горчивите парадокси на рок-културата – колкото и талант да си вложил като фронтмен и лидер, харизмата на бандата и нейното лого винаги ще засенчват твоето собствено.

На концерта в НДК Андерсън и колегите му направиха впечатляваща мултимедийна ретроспекция на историята на групата, отдавайки почит към някои от бившите й музиканти. Някои от тях се появиха и на видеостената и изпратиха поздрави до публиката. Имаше и поздрави от живи легенди на рока като Томи Айоми от „Блек Сабат“ (свирил някога и с „Джетро Тал“ за един техен албум!), Стив Харис от „Айрън Мейдън“, Джо Елиът от „Деф Лепард“, Слаш от „Гънс ен Роузес“… Страхотно беше да ги видим как ни махат с ръка и да ни кажат коя им е любимата песен на тази група.

Други обаче – като например феноменалният китарист Мартин Бар – крещящо отсъстваха от цялата концепция на шоуто. Очевидно разривът между него и Андерсън, настъпил сред 2012 година, е необратим. Това беше един от малкото поводи за съжаление в рамките на двучасовия концерт, който разчувства две хиляди души в (уви, не пълната докрай) зала 1. Споменът, който лично аз ще запазя от този лайв, е неуморимо движещата се фигура на човека с флейтата (решил да се научи да свири на този инструмент навремето, за да не бъде в сянка като трети ритъм-китарист, а да изпъква пред колегите си) и страстта, с която си изливаше душата, пеейки някои от най-красивите песни, създавани някога.

Ian
Страшно би му отивало да изпълни нещо в Game of Thrones – или поне не по-малко отколкото на Ед Шийрън, не мислите ли?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s