Крясъците у нас срещу Лъв XIV не са по-различни от тези срещу патриарх Даниил – жалък вой от бездуховни бройлери на консумеризма

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 16 май

Не че е някаква изненада – у нас мърморенето и роптаенето отдавна е национален спорт, а социалните мрежи са трибуна за излияния, чрез които Сулю и Пулю търсят обществено признание и се самохипнотизират в собствената си значимост. Последният пример за това беше възкачването на новия папа Лъв XIV миналата седмица и широкото му медийно отразяване. Но преди това, година по-рано, същият ропот кънтеше и срещу величественото погребение на предишния наш патриарх Неофит, а после и при обявяването на новия ни духовен водач Даниил.

От едната страна имаме псевдо-патриотичните и псевдо-духовни общности, които вият на умряло срещу „католическата заплаха“ в православна България и слугинското ни преклонение пред западния свят. Ауууу, ще ни асимилират и поробят, скоро ни взимат лева, утре ще ни вземат кирилицата, после и православната вяра и край! От другата страна са самопровъзгласилите се прогресивни интелектуалци, които с презрително цъкане перманентно осъждат медийния фокус върху „остарялото и ретроградно“ православие. Както и срещу възможността в училище да се изучават различните вероизповедания. И двете групи, колкото и да се мразят помежду си, имат нещо общо – роптаенето им е огледало на интелектуална и духовна пустота.

През последните дни в социалните мрежи се вихреше предимно първата група – самозванците на патриотизма, които сякаш са излезли от някакъв фолклорно-носталгичен роман. За тях новината, че български медии отразяват избирането на папа Лъв XIV, е равносилна на национално предателство. „Какви са тези телевизионни студиа, как смеят да говорят за католически водач в православна България?!“ – гърмят те из фейсбук групи като „Свети Георги ни пази“ или „България над всичко“. Според тях католицизмът е някаква чужда зараза, която заплашва да размие чистата българска идентичност. А че България от векове е кръстопът на култури и религии, че католици живеят тук открай време и дори имат свои църкви – това сякаш убягва на тези храбри стражи на православието, готови да загащят чифте пищови в потурите и да вдигнат въстание.

Иронията е, че тези псевдо-патриоти иначе рядко стъпват в наша църква, освен ако няма камери или не е Великден. Техният „духовен плам“ е по-скоро театрална поза, отколкото искрена вяра. Те не защитават православието, а използват религията като удобен щит за своята тесногръда ксенофобия и страх от всичко, което не се вписва в тяхната тясна представа за „българщина“. Вместо да се замислят какво означава да си духовен водач в съвременния свят, те предпочитат да вият срещу „чуждото“, без да осъзнават, че тяхната агресия е по-далеч от християнските ценности, отколкото който и да е католически папа.

На другия полюс положението е не по-малко нелепо. Там са самозванците на прогреса, „умните и красивите“ – онези, които с високомерие осъждат всяка проява на религиозност като ретроградна и ненужна. За тях отразяването на погребението на патриарх Неофит миналата пролет и изборът на патриарх Даниил бяха „прах в очите на народа“, отвличане на вниманието от „истинските проблеми“. „Кой се интересува от тия брадати старци в расо?“ – питат те с тон, който предполага, че самите те са измислили смисъла на живота. Според тях религията е отживелица, а духовните водачи са анахронизъм, недостоен за модерния свят.

Тази група е не по-малко комична от първата и заслужава дори още по-голямо презрение. Зад техния скептицизъм често се крие повърхностно разбиране за ролята на религията и нейните институции. Те с радост ще цитират Фридрих Ницше или Бъртранд Ръсел, но рядко са се замисляли какво всъщност означават духовните водачи за милиони хора по света – независимо дали са католици, православни или от друга традиция. Вместо да видят в тези фигури символи на приемственост, морален императив и дори културна идентичност, те предпочитат да ги отхвърлят с лека ръка, сякаш това ги прави по-освободени и „модерни“. Същите тези хора често се кланят на други „гурута“ – било то инфлуенсъри, лайф коучове и корпоративни мотивационни лектори, които продават същата надежда и смисъл, но в по-лъскава опаковка.

Но интересът и уважението към духовни водачи като папата или патриарха не е нито нещо срамно, нито ретроградно. Първо, тези фигури не са просто „старци с бради“ или „чужденци в рокли“, както биха ги описали критиците. Те са символи на нещо по-голямо – на традиции, които са оформяли човешката цивилизация векове наред. Независимо дали става дума за католицизма, православието или друга вяра, духовните водачи носят отговорността да вдъхновяват, да насочват и да напомнят за ценности, които надхвърлят потребителското ежедневие. В един свят, разкъсван от конфликти, консуматорство и екзистенциална празнота, тези фигури предлагат нещо, което нито политиците, нито инфлуенсърите могат: перспектива за смисъл отвъд материалното.

Второ – интересът и респектът към духовните водачи не е равносилен на фанатизъм или отказ от рационално мислене. Напротив, той може да бъде израз на любопитство към големите въпроси – за морала, за смъртта, за човеката общност като цяло. За нещата, които ни обединяват и ни помагат да вървим заедно напред. Когато медиите отразяват възкачването на папа Лъв XIV, това не е някакво тъпанарско чуждопоклонничество (колкото и нисък да е иначе рейтингът на днешното „мисирково телевизионерство“, и не че не е изтъкано от слугинаж), а рядък прилив на духовност и морал в безмерния океан от простащина, евтино злободневие и теми-еднодневки, които ни заливат.

Да се опълчваш срещу уважението към един нов папа или срещу преклонението към българския патриарх не е нищо по-малко от душевна пустота. Абсурден спектакъл на един обществен разлом, за който би било твърде лесно и удобно да кажем, че се подстрекава умишлено и отгоре. Но не – той се самовъзпроизвежда, защото е продукт на собственото ни опростачване. Бройлерите на консумеризма, в който всички сме потопени, просто имат нужда да кудкудякат срещу всяко нещо, което им пречи да бъдат бройлери на спокойствие.

_{Вниманието към възкачването на папа Лъв XIV и на новия български патриарх Даниил година по-рано беше посрещнато с огледален вой от бездуховното стадо.}