Изводи от два телевизионни маратона миналия уикенд

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 23 май

В съботната и неделната вечер миналия уикенд две ключови събития за културния календар на България и Европа приковаха публиката пред екраните от. В Базел на 17 май се състоя тазгодишният финал на песенния конкурс на Евровизия, а ден по-късно в центъра на София беше грандиозният епилог на „Като две капки вода“ – шоуто-феномен в тукашния телевизионен ефир. И двата спектакъла бяха по своему грандиозни и основополагащи за шоу-индустрията.

Единият не беше излъчен по тукашна телевизия, но всички заинтересовани, а те не бяха никак малко, го проследиха на живо в Ютюб. Отсъствието на България от Евровизия (казват – заради липса на средства, но по-скоро е заради липса на креативно усилие и мотивация), където сме имали доста силно присъствие през годините, изглежда парадоксално и дори комично на фона на влизането ни в Шенген и канските усилия да се присъединим към еврозоната. Вероятно за последното през последните седмици са се похарчили не по-малко пари, отколкото би струвало едно наше участие в Базел, а пък е доста спорно кое от двете неща би имало по-голям ефект върху осъзнатата от българите нужда от евроинтеграция.

Отсъствието на Евровизия от ефира в съботната вечер, което нито един меломан не възприе като драматичен проблем, беше и още един пример за това как линейната телевизия губи все повече позиции за сметка на интернет съдържанието. Традиционните програми вече могат само да се чувстват ощетени в стратегически план, ако дръзнат да лишат зрителите си от някакво съдържание, което те лесно могат да си набавят с натискане на два допълнителни бутона. В днешните технологични времена основният дефицит не е от достъп до нещо, а от недостатъчно стойностни неща, които човек би искал да проследи на живо. Шоуто на Евровизия, при цялата си кичозност, открита джендър-пропаганда и странна смесица от стерилност и перверзия, си остава едно от най-зрелищните концертни събития в целия световен шоубизнес. Струва си да се гледа най-малкото заради спиращите дъха визуални решения в представянето на почти всяка песен, както и заради атрактивния начин, по който преди изпълненията са представени забележителности от страната-домакин.

Колкото до самия конкурс, победата на австрийския оперен тенор Джей Джей беше нещо като „дежа вю“, напомнящо за миналогодишния победител Немо от Швейцария. Отново младеж с неопределена сексуалност и тънък глас, чиято песен е всичко друго, но не и европейски хит, затова пък отговаря на всички изисквания на „либералния наратив“. През последните години този конкурс неизменно се печелеше от фаворита в масовия зрителски вот, но сега Джей Джей надделя главно заради могъщата подкрепа от националните журита. А в техните оценки все повече се вижда как надделяват някакви задкулисни критерии, а не съобразяване с реалните качества на песента. Така например (вече по традиция) нелепото участие на Великобритания, тази година с момичешко трио, получи максимален брой точки от италианското жури и по 10 от чешкото и украинското, докато при зрителския вот то удари антирекорд (за втора поредна година) с кръгла нула. От 37 държави, включително и общ вот от останалия свят, да не вземеш нито една точица (бяха разпределени общо близо 2500 точки), а три журита да те обявят едва ли не за фаворит в конкурса? Истинска подигравка и с музиката, и с публиката.

Парадокс за поредна година имаше и при участието на Израел, което отново беше обект на масови протести заради насилието над палестинците – и в самия Базел, и в ефира на много европейски телевизии. Песента на красивата Ювал Рафаел получи само 60 точки от журитата (единствено Азърбайджан й даде 12), но взе цели 297 от зрителския вот – доказателство не само за сплотеното гласуване на еврейската диаспора по света, но и за безспорните качества на изпълнението.

Но при всичките си парадокси, идеологически и политически влияния, конкурсът на Евровизия си остава зрелище, което рядко може да се види на друга сцена през годината. И наистина трябва да се съжалява, че България отново не бе част от него. Всякакви оправдания за това са неприемливи и ненужни.

Само ден по-късно обаче, на националния стадион в центъра на столицата едно телевизионно шоу събра 40-хилядна публика, която не се уплаши нито от хладното време, нито от транспортната стачка. Финалът на „Като две капки вода“ показа, че когато има достатъчно мотивация и акумулиране на енергия и талант, в България могат да се постигнат уж непостижими чудеса. Въздушните кадри на препълнения и прекрасно осветен стадион, както и на нощна София, бяха своеобразен апотеоз на националното единение. А изпълнението на народната песен от Дивна заедно с хористките от „Филип Кутев“ беше красив епилог на една надпревара, в която класирането отдавна не е най-важното нещо. Удивително е как това шоу вече 13 години успява да изведе на преден план таланта, колективните усилия на десетки (в неделната вечер – и хиляди) хора и позитивната енергия за сметка на евтиния сеир и интригите, владеещи повечето риалити-формати.

„Когато няма с кого да се конкурираш, трябва да се конкурираш със самия себе си“ – първата реплика на Димитър Рачков от финалната вечер беше блестящо обобщение на телевизионния феномен, който „Капките“ създадоха у нас. Да, вярно е, че патетичните хвалебствия в типичния за Магърдич Халваджиян отново се провлачиха с няколко излишни минути над необходимото. Но истина е и това – шоуто, което извъртя вече 13 сезона, не получава достатъчно признание за това, което представлява. То е обект на нескрита завист от страна на конкуренти и глупава ирония и дори злоба от по-снобската прослойка в обществото ни. За някои хора нищо никога не е достойно за аплодисменти или поне за уважение. Но онова, което Нова телевизия и „Капките“ успяха да сторят на 18 май, заслужава да бъде адмирирано и днес, и години занапред. Това събитие поставя на качествено ново стъпало възможностите на целия български шоубизнес. А също така и показва, че когато нещо се прави с амбиция, усърдие и талант, публика за него винаги ще се намери.