Подценяването на кризата със софийския транспорт може да се окаже само началото на нещо още по-сериозно

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 30 май

6-дневната липса на градски транспорт в София беше нещо незапомнено от десетилетия, но призракът, че тази криза тепърва може да се повтаря, продължава да витае наоколо. Понеже беше нечуван прецедент, жителите и гостите на столицата някак си до последно не вярваха, че това изобщо се случва и че може да продължи повече от ден. Ако събитията бяха ескалирали, е трудно да се прогнозира докъде можеше да се стигне. Ден-два без транспорт и в ада на задръстванията е едно, но повече от седмица вече би било съвсем друго. Загубите също биха били неизчислими. А представяте ли си ако дъждовният маратон, който връхлетя София, се беше случил баш по време на стачката?

Но най-големият проблем е неосъзнаването на ситуацията в нейната принципна, стратегическа дълбочина – от страна и на столичния кмет, и на общината, и дори на правителството, с което очевидно ще продължават да се гледат строго и изпод вежди. Напрежението между двата стълба на управляващата коалиция, както и „назидаването“ на софиянци, които преди две години си избраха очевидно не съвсем опитен и подходящ за този пост човек, е едно, а подценяването на принципния въпрос с недостига на работна ръка и задълбочаващата се липса на „бачкатори“ – съвсем друго.

Колкото и да са основателни подозренията, че шофьорите и ватманите бяха подмолно насъскани срещу кмета Терзиев с чисто политически мотиви, това не бива да заблуждава никого – тези хора ще се чувстват все по-уморени и изтерзани. Като украински войници на фронта, за които не е предвидена ротация и почивка, просто защото няма кой да ги замени. Мъжете и жените, които „въртят геврека“ в София, са едни модерни герои от роман на Кафка – вечно в борба с бюрокрацията и умората. Затова и тепърва общината ще има да се поти и препотява  всеки път, когато синдикатите решат да си сложат протестните жилетки.

Представете си как шофирате автобус в софийското движение, където всеки втори шофьор смята, че е на рали „Дакар“. Добавете към това 35 часа извънреден труд на месец, и техника и материална база, която често пъти сякаш е извадена от музея на соца.

Шофьорите и ватманите не искат просто повече пари – те искат да не се чувстват като роботи, които работят на ръба на изтощението. Заплатите им, макар и повишени с 15% в края на 2024 г. и с бонуси до около 2500 лв., все още не могат да се мерят с тези в частния сектор, където международните шофьори печелят повече, а работата е далеч по-малко изнервяща.

Техните синдикати, подкрепени от „Подкрепа“ и КНСБ, настояват за поетапно увеличение: 400 лв. тази година, 500 лв. догодина и 600 лв. през 2027 г. И нека бъдем честни – когато си преуморен, работиш нощни смени и се бориш с развалени автобуси, идеята да спреш движението на цяла София звучи като справедлива вендета. И всеки, който иронизира желанието на тези хора да получават повече пари за труда си, е пълен безхаберник, който явно живее в някаква виртуална реалност и не му се налага да се движи из София.

Липсата на шофьори и ватмани не е просто софийски проблем – това е национална драма. Само в България към момента има недостиг от хиляди международни, междуградски и общински шофьори. И по-големият проблем е, че дори повишаването на заплатите не решава въпроса – просто няма хора, готови да влязат в тази професия. Защо? Ами защото да шофираш автобус в София не е точно мечтаната кариера на младите. Това е работа с тежки смени, високо напрежение и не особено бляскава репутация. Към края на миналата година недостигът на водачи в столичния транспорт е бил 258 души – 20% от общия брой. Само от гараж „Земляне“ са напуснали 23 шофьори за един месец.

Тази криза не е от вчера. Години наред градският транспорт разчита на извънреден труд, за да запълни дупките в графиците. Но когато шофьорите са преуморени, а техниката е в окаяно състояние, не е изненада, че хората си стягат куфарите и отиват да карат камиони в Германия, или, ако могат да се уредят, да работят в метрото, където условията са по-добри. Добавете към това и демографската криза – младите българи или емигрират, или предпочитат професии с по-малко стрес и повече перспективи. Да го кажем другояче – вече са доста разглезени, като едни типични европейци. Расте и едно стряскащо неподготвено за живота поколение от келеши.

Гасенето на пожара с отпуснатите 15 милиона лева за заплати е като слагане на лепенка върху счупен крак. Проблемът изисква дълбока реформа и най-вече принципно разбиране на същността му, а не просто хвърляне на пари.

Развалените автобуси и трамваи не само дразнят пътниците, но и шофьорите. Стратегическата инвестиция в нови превозни средства и редовната им поддръжка поне частично ще намали напрежението върху водачите. Вместо да се увеличават заплатите на всички – включително всякакви чиновници, а те са десетки – общината може да създаде бонуси и обучения, насочени конкретно към шофьори и ватмани. Биха помогнали и специални програми за млади водачи, субсидирани курсове за шофьорски книжки категория D и кампании, които правят професията по-привлекателна. А оптимизирането на графиците и наемането на повече хора (да, ако трябва и от Узбекистан!) ще намали нуждата от 35-часови извънредни маратони.

Вместо да се стига до гражданско неподчинение, общината трябва да работи проактивно със синдикатите. Тук няма място за детинско сърдене и диалог през медиите, а пък митингите на „Московска“ в защита на кмета Васко са най-нелепото нещо, истинска карикатура на „демокрацията“ и „промяната“.

Докато общината не се захване сериозно с реформи, заплахата от нови стачки ще виси над главите ни като заплаха от някаква нова пандемия. Политическите игри в Столичния общински съвет, където ГЕРБ, БСП и ИТН дърпат конците на транспортните дружества, само усложняват нещата. Добавете към това и общественото недоволство – гражданите основателно искат компенсации за дните, в които останаха без транспорт.

Иронията е, че докато шофьорите стачкуват за по-добри условия, софиянци пеша размишляват върху смисъла на живота и се питат „Къде сбъркахме?“. А кметството е между чука и наковалнята – синдикати от едната страна, недоволни граждани от другата и политически опоненти, които чакат да се спъне и падне. Ясно е, че решението не е в хвърлянето на още пари, а в смела реформа, която да направи градския транспорт в София не само функционален, но и привлекателен за работа. Дали ще започне такава?

Но най-вече – необходимо е ново, качествено различно отношение към хората, които работят непривлекателен труд – не само в транспорта, а във всички ключови сектори, където е нужно да се бачка не на шега. В презадоволеното ни общество те ще стават все по-малко и по-малко и са последните, които някой трябва да иронизира, че искат по-достойно заплащане и компенсация за напрежението и преумората. Няма никакво място нито за пренебрежение на проблема, нито за снобска ирония от страна на умнокрасивитета тип „и ние искаме такива заплати“. Ами ако станете от бюрцата и отидете да въртите и вие геврек, може и да ги получите, аланкоолу…