Или как фантазията, че е възможно българският народ да ражда нерокумпирани политици и партии, дочака своя печален край

Корупционният скандал с кметовете на ППДБ със сигурност ще отшуми по-бързо и скоропостижно, отколкото заслужава, но така е и с всичко останало в българската политика. Времената са такива, че и без това късата национална и електорална памет ще става все по-къса – като кратко клипче от тикток, в което кметът Васко отговаря на въпрос на сервилен подкастър „с договор“. Минава и заминава във „фийда“, а народът скролва все по-надолу в търсене на някаква друга мимолетна занимавка за очите и мозъка.

Онова, което обаче отличава този корупционен скандал, изваден сякаш от репортерско разследване на Би Би Си или „Дойче веле“, е че той бележи края на едни илюзии. На фантазията, че излъчени от електората ни политици могат да са некорумпирани и коренно различни от другите, както и от самия си електорат. Че могат отнякъде да се внесат, от чужда държава като Канада, Щатите или Белгия, неопетнени държавници със снежнобели якички и още по-бели ръце, които ще запретнат ръкави и ще изринат кочината, в която живеем от десетилетия наред.

В продължение на няколко години „проектът ПП“ трупаше рейтингови точки, черпейки енергия именно от тази илюзия у сериозна част от народа – че досегашните ни управляващи са били лоши едва ли не по някаква историческа случайност. Събрали са се в подходящ момент на подходящо място и са узурпирали властта, докато праведният, чист и дълбоко морален народец дърпа хомота и плаща данъци, гледайки ги как богатеят на негов гръб.

Всъщност тази мантра – колко лоши са „управниците“, повтаряна в публичното пространство от всеки, докопал се до микрофон и ефир, е най-коварното нещо, подхранващо вредните фантазии. Най-лесно е именно това – да свириш по тънката струна на популизма и да внушаваш на хората надежди в нещо, което самите те не изповядват в своя собствен микрокосмос. Корумпираният малък бизнесмен или по-голям предприемач, които крият данъци, не плащат пълните осигуровки на служителите си, правят шашми с фактури, касови бележки, ДДС и фиктивен внос-износ, пламенно гласуват за партия и политици, които са обещали да се преборят с корупцията на всички нива в българския живот. Какъв парадокс и каква ирония!

Е, гръмовният скандал в столичната община нагледно показва колко наивни, но и лицемерни са тези надежди. Става кристално ясно за всеки с капчица разум в главата, че няма как един свикнал на далаверки и тарикатлъци изходен материал да излъчи от себе си нещо качествено ново. Нито пък да го внесе от Харвард, от Канада или другаде и така на корупцията в България да се сложи край веднъж завинаги. Надали някой си представя и че ще станем като Салвадор, където новоизбран президент като Наиб Букеле ще арестува и тикне по затворите над 70 000 души в рамките на година и половина, за да се пребори с върлуващите мафии.

Горчивата истина, която никой не иска да чуе, но всички знаят в дъното на душата си, е следната: у нас корумпираният, или най-малкото свикнал с корупцията електорат ражда корумпирани политици, защото те са огледало на същия този електорат. „Проектът ПП“ се оказа не по-различен от предишните, понеже не може и няма как да бъде. Не защото някой му пречи, а защото самите му избиратели са пропити от същата философия на „лапай, докато можеш“. От дребния бакшиш под масата за по-бърза административна услуга до сложните схеми за укриване на данъци, които минават за „бизнес находчивост“, тази култура на тарикатлъка под мотото „ще изиграя системата“ е толкова дълбоко вкоренена, че е наивно да очакваме внезапно да излъчи политици, които ще се борят срещу нея. Те са плът от плътта ѝ, израснали в същата кал, дишали същия въздух. „Всички го правят, защо пък аз да не го правя?“.

Скандалът с Никола Барбутов и компания е само поредният епизод от безкрайната сапунка „Българска политика“. Докато има хора, които с едната ръка ръкопляскат на обещания за „честност и прозрачност“, а с другата подхвърлят плик с пари на доктор, полицай или общински служител, за да си свърши работата по-бързо, ще се появяват нови и нови Барбутовци. Дори и отнякъде да дойдат хора с най-добри намерения – раснали досега на самотен остров или в землянка из гората, системата просто ги сдъвква и изяжда, или пък ги изплюва, ако откажат да играят по правилата. В България, а вероятно и не само в България, народът искрено жадува промяна, но само ако не му се налага да се променя той самият.

Но скоро ще дойде още по-тъжният край и на още една илюзия – че компрометирането на върхушката около Кирил Петков ще предизвика някакъв революционен трус в електоралните резултати. Нека никой не фантазира чак дотам. Корупцията в общините е скандал, достоен за публичен присмех и безброй мемета в социалните мрежи, но тя няма да е достатъчна причина досегашните избиратели на Кирчо и Асен да се откажат от тях и моментално да пристанат я на ГЕРБ, я на „Възраждане“, ДПС, ИТН, МЕЧ или „Величие“.

Симпатиите на определени електорални маси към „кирчовщината“, към Лена, Лорер и сие, изобщо не е на базата на дълбока ненавист към корупцията и дребните далаверки. Тя е преди всичко културологична идентификация, самоопределяне на базата на някакъв естетически и цивилизационен избор. За кирчовците определени хора ще продължат да гласуват, просто защото се идентифицират с тях – правят се по идентичен начин на по-умни и по-честни, отколкото са, знаят коя е Опра Уинфри, не слушат чалга и пият хранителни добавки от блатни кокичета.

В оставка или не, вътре в политиката или извън нея, на подсъдимата скамейка или на плажа в „Арапя“ и на Халкидики, хора като Кирил Петков ще се радват на симпатии у една прослойка хора. Тя винаги ще си намери нов Кирчо или Мирчев, за когото да гласува – понеже иска да продължи да живее със сладки илюзии, без да се налага да променя нищо от себе си. У нас след всяка сгромолясала се фантазия и наивна надежда моментално се появява нова – просто защото така се живее много по-лесно и сладко.