Обвиненията от западни медии към украинския президент, че е диктатор, и насърчаваните протести в различни градове, вещаят началото на края на тази война

През последните седмици най-влиятелните западни медии, които доскоро издигаха украинския президент като символ на демокрацията и съпротивата срещу руската агресия, започнаха да публикуват материали с рязко променен тон и да го обвиняват в авторитарни практики. Тази промяна в наратива е особено осезаема на фона на предишния създаден образ на Володимир Зеленски като „новия Чърчил“ и решителен лидер във време на война. Сега редица издания, сред които „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл Таймс“, „Економист“, „Спектейтър“ и „Дейли Телеграф“ изтъкват тревожни тенденции в управлението му, които според тях подкопават демократичните принципи в Украйна. Ах, каква изненада.

Основният акцент в критиките пада върху действията на Зеленски срещу институции като Националното антикорупционно бюро (НАБУ) и Специализираната антикорупционна прокуратура (САП). Тези структури, създадени след 2014-а с подкрепата на САЩ и ЕС, се смятаха за ключови за борбата с корупцията и за интеграцията на Украйна към Запада. Сега Зеленски предприе поставянето им под свой контрол чрез арести и назначения на лоялни фигури, което предизвиква протести в Украйна и „безпокойство“ сред западните съюзници. Президентът използва военновременните си правомощия, за да заглуши критици, включително журналисти и опозиционни политици. „Спектейтър“ дори цитира бивш украински министър, който вече сравнява Зеленски с Путин, заявявайки, че Украйна има „двама врагове“ – руския президент и собствения й лидер.

Атаките срещу антикорупционните служби вредят на имиджа на президента пред западните партньори, което е особено проблематично на фона на намаляващата подкрепа за Украйна, твърди „Ню Йорк Таймс“. Тези негови действия идват в момент, когато Зеленски губи подкрепа и сред украинското население, а масови протести, особено в западноукраински градове като Лвов, изразяват недоволство с лозунги като „Ръцете далеч от НАБУ“ и „Срам!“.

Западните масмедии изведнъж откриха топлата вода: Зеленски трудно балансира между военновременните предизвикателства и демократичните принципи. Докато преди го възхваляваха за решителността да остане в Киев по време на руската инвазия през 2022 г., сега фокусът е върху действията му, които според критиците го превръщат в „дребен диктатор“. Този нов наратив несъмнено отразява и по-широки геополитически фактори, включително промени в политиката на САЩ и натиск за мирни преговори. Това вече поставя Зеленски в уязвима позиция на международната сцена и дните му в президентския офис изглеждат преброени.

Иронично или не, днес Украйна пак е на протестна вълна, но този път не става дума за Майдана, на който през декември 2013-а зам. външната министърка на Щатите Виктория Нюланд черпеше демонстрантите с бисквитки. През последните седмици улиците в Киев, Лвов, Днипро и Суми се разгорещиха от антиправителствени сборища, насочени директно срещу президента. Ако преди той беше „героят с маслиненото яке“, сега го наричат „Зеля – дявол“.

Кой стои зад протестите? Възможно ли е те да са спонтанен изблик на дълго стаяван народен гняв? Не, разбира се. Те си имат своите силно мотивирани (и очевидно добре платени) вдъхновители. Сред тях са активисти, фронтоваци и дори знаменитости като кмета боксьор на Киев Виталий Кличко. Ветеранът от руско-украинската война Дмитро Козятински, например, беше сред първите, които призоваха за протести чрез широко споделяни онлайн публикации от типа „времето не е на наша страна“. Ирина Немирович, директор на „независима изследователска група“, също изрази гнева си, отбелязвайки, че атаките срещу антикорупционните институции и граждански активисти са станали нетърпими. „Виждали сме всичко това и преди“, заявява тя. О, нима?

Мнозина директно сравняват плакатите и организацията на сегашните протести с онези от Майдана преди 12 години, намеквайки за американско влияние. Според някои, протестите са плод на страха на Запада от потенциалната възможност Зеленски да реши да преговаря директно с Путин. Звучи повече като конспиративна теория, но не е лишено от логика, особено на фона на решението на Тръмп вече да не дава оръжие на Украйна безплатно. Само ако някой друг – например Европейският съюз – му го плати. А на Европа не й се плаща много-много, както бързо стана ясно…

За други пък потенциалното тайно договаряне на Зеленски с Путин е използвано само като плашило – за да може да бъде ефикасно настроено украинското общество срещу президента, който вече повече от година е просрочил мандата си и отказва да обяви нови избори.

Досега протестите в страната бяха или за евроинтеграция, или срещу руската агресия, но сега за първи път мишената е доскоро идолизираният Зеленски. Хората не просто критикуват, а директно го обвиняват в „авторитарни наклонности“ – етикет, който преди беше запазен за проруски политици като Виктор Янукович. Важна особеност е присъединяването на бойци и мъже в мобилизационна възраст, което добавя допълнителна тежест към протестите.

Усещайки жегата, Зеленски не закъсня с реакцията. В типичния си стил той заяви, че „е чул гласа на протестиращите“ и обеща нов антикорупционен закон в рамките на седмици. Това обаче не успокои тълпите – насрочени бяха нови протести, а анализатори отбелязаха, че бързото му „поправяне“ на курса изглежда по-скоро като паническа реакция, отколкото като искрено намерение. Зеленски дори се опита да оправдае първоначалния закон, твърдейки, че той е нужен, за да изчисти антикорупционните органи от „руско влияние“. Но това не убеди никого, особено след като специалните му служби извършиха обиски в НАБУ, арестувайки хора със съмнителни обвинения.

Протестите срещу Зеленски, видимо подхранвани и отвън, макар и без вашингтонски бисквитки по площадите, разкриват дълбоки пукнатини в украинското общество. Те са не само израз на недоволство от един закон, но и сигнал за умора от войната и от корупцията. Както и израз на усещането, че „героят“ Зеленски може би се е превърнал в нещо не толкова героично.

Още в началото на тази война беше ясно, че тя няма как да приключи, докато не бъде намерен медийно приемлив начин Западът да се измъкне от кашата, която сам е надробил. Доколко това ще стане със съдействието на Путин, който може да измисли някаква формула за „двустранна победа“, или без негово задкулисно съучастие – това е отделен въпрос. Днес вече е повече от ясно, че до мира в Украйна няма как да се стигне без превръщането на киевския президент в черна овца и изкупителна жертва. След отстраняването на Зеленски вече всякакъв компромис (разбирай капитулация) с Русия ще изглежда далеч по-възможен. От този изход доволни ще са всички – с изключение на онези, които наивно са се надявали и след войната техният живот да продължи точно толкова благополучно, както през времената на Барак Обама и Джо Байдън…