Срещата в Аляска не е на тема водка и чер хайвер, тя е преразпределяне на света. А изолацията на Европейския съюз и Украйна е като изгонване на малчуганите в тяхната стая

Разбира се, че сцената на срещата от 15 август между двамата президенти изобщо не е случайна. Аляска е някогашна руска земя, а днес американски щат. Доналд Тръмп и Владимир Путин, които в последните години демонстрираха как могат да правят световна политика по свои правила, се срещат лице в лице. Краткосрочният анонс на срещата, освен всичко друго, показа и дълбочината на комуникацията между тях през последните месеци – колкото и да е изглеждало другояче отвън. А светът – най-вече Европа и Украйна – за пореден път ще наблюдава спектакъла отстрани, при това без право на реплика.

Всички сме наясно – когато две суперсили като САЩ и Русия седнат на една маса, надали ще обсъждат времето, водката или качеството на черния хайвер. Това е преначертаване на геополитическите карти, където другите държави остават само малки пешки върху шахматната дъска.

За САЩ ползите са очевидни. Вашингтон получава възможност пряко да договаря ключови въпроси с Москва, без нужда от посредници, които най-често само усложняват нещата. Енергийният пазар, климатичната политика в Арктика, контрола върху военния арсенал – всички тези теми могат да се решат далеч по-ефективно, когато се разчита на директен диалог с другия голям играч. Тръмп показва на своя електорат, че контролира инициативата и може да накара Русия да „дойде при него“. Американската икономика, която винаги има нужда от свежи възможности за инвестиции и нови пазари, също не остава назад – нека си спомним как Тръмп лансираше идеята Аляска да се превърне в нов център за добив на природни ресурси, а Русия пък с охота наблюдаваше тези планове.

Москва, от своя страна, получава това, което най-много цени: признание и равнопоставеност. Путин неведнъж е демонстрирал, че не желае да бъде един от многото на масата, а да седи от другата страна на нея – срещу равен по сила събеседник, пък дори и на „чужд терен“. За него това е шанс да защити интересите си в Арктика, да договори нови търговски и енергийни канали и най-вече да покаже на вътрешната и външната публика, че Русия отново играе в най-висшата лига.

Сега и Тръмп, и Путин ще могат да твърдят, че са спрели кръвопролитията и са върнали мира – дори споразумението да е частично. Снимките и клиповете от Аляска ще имат силен символичен заряд – това е среща между двамата върховни лидери на фона на пейзажи, които носят както американска, така и руска историческа памет. Икономическият ефект също е гарантиран: дори ограничено смекчаване на санкции или стабилизиране на енергийните пазари би донесло икономически бонуси и за двете страни.

Възможните резултати от срещата са няколко, но даже и най-песимистичният извлича дивиденти за САЩ и Русия. За Тръмп дори минимален напредък ще е победа във вътрешнополитически план, докато за Путин позитивът е самият факт на срещата и признаването му като легитимен партньор.

Европа и Украйна, които все така настояват, че са в центъра на световните процеси, този път дори не се включени в сценария – те ще наблюдават събитията от трета ложа. Да, разбира се, Брюксел ще излезе с остроумни резолюции, Киев ще организира пореден протест, а Зеленски ще говори отново с дрезгав глас в телеграм акаунта си, но, както показват последните години – това не променя нищо съществено.

Издигнатият лозунг „Никакво решение за Украйна без Украйна!“ звучи като комичната руска поговорка „Ничего о ребенке без ребенка, а ребенок хочет в луна-парк, а не в школу!“. Зеленски, Урсула, Калас и Макрон тези дни са като дечурлига, изгонени да си играят нещо в тяхната стая, докато в хола възрастните водят сериозни разговори, включително и за съдбата на малките.

Когато през 2018-а Тръмп и Путин се срещнаха в Хелзинки, реакцията на ЕС бе предсказуема: тревога, предупреждения, публични изявления за „европейското единство“. Резултатът? САЩ и Русия продължиха диалога си, а Европа остана да анализира дипломатическите нюанси.

През последните години двете суперсили нееднократно са показвали, че когато интересите им съвпадат – било то по темата за ядрената сигурност, Сирия или космическите програми – чуждото мнение може да се вземе под внимание най-много като бележка под линия, но рядко определя крайния изход.

Европа от години се лута между амбициите за единна външна политика и реалността, в която всяка държава дърпа към собствения си интерес. Това прави ЕС по-скоро наблюдател, отколкото реален участник при големите раздавания на карти.

Реалистично погледнато, Украйна, колкото и да е важна в контекста на черноморската и енергийната политика, изобщо не е фактор, който може самостоятелно да влияе върху решенията на САЩ или Русия. Въпреки милиардите долари помощ, реалната тежест при определяне на глобалната стратегия си остава в ръцете на двете суперсили.

И накрая, както сочат примерите от последните години – от срещите на върха до „случайните“ телефонни разговори между държавни глави – когато САЩ и Русия имат интерес да се разберат помежду си, те го правят бързо, директно и без да се съобразяват с възраженията отстрани.

Междувременно делюзиите на Евросъюза, чийто горд член е и България, продължават да копаят дъното. Неговите лидери живеят в паралелен свят, в който „моралната правота“ все така автоматично води до гарантирана крайна победа. Европейската вяра в „колективното действие“ е толкова непоколебима, че дори при очевидно двустранни преговори, каквито са тези между САЩ и Русия, брюкселските чиновници пак се надяват да бъдат „неразделна част“. Евроилюзията за контрол върху международния дневен ред ги превръща в изненадани туристи, които са изпуснали автобуса, а сега крещят след него, че билетите им са първа класа. Комисари и външни министри правят изявления като „Ние оставаме единни и непоколебими“, докато вътрешно осъзнават, че ключовите решения вече се коват в Аляска.

Киевските управници пък публично твърдят, че ще отхвърлят всяка сделка, която не включва пълно изтегляне на Русия, но същевременно признават, че реалната им сила е пряко зависима от волята на САЩ. Паралелно с това украинските медии изобилстват от неадекватен хумор, който все така залага на подигравките към „оранжевия Доналд“. Разпространяват се мемета, в които Тръмп предлага на преговорите „половин Крим срещу безплатен голф клуб в Сочи“. Ха-ха, колко смешно наистина. Но така е в детската стая – там винаги е весело…

„ПРАВИЛНИЯТ“ КОМЕНТАР 😉

Егоманиаци в кръчма, маловажен пиар

Докато по световните медии се леят хвалби за предстоящата „историческа“ среща между Путин и Тръмп в някаква ледена провинция, наречена Аляска (нали знаете – онази с мечките и петрола), ние в просветената Европа не се впечатляваме от такива евтини постановки. Защото истинската битка не е между двама егоманиаци, които се надпреварват кой да изрече по-звучна реплика пред камерите. Тя се води в окопите на Покровск, Гуляйполе и Краматорск, където безстрашният президент Володимир Зеленски, въоръжен с маслиненозелена тениска и безкрайна морална сила, защитава демокрацията от тиранията.

Тръмп и Путин може да си мислят, че „разместват геополитически пластове“ – но всъщност се държат като чичковци в кръчма, които спорят чия лада е по-добра. Единият обещава „Америка отново велика“, другият – „Русия пак могъща“. А светът отдавна е разбрал, че нито едното, нито другото работи без подписа на Зеленски върху някой нов меморандум за оръжия.

Да, срещата между Тръмп и Путин може би ще обсъжда дребни неща като бъдещето на световната сигурност, енергийните пазари и глобалното влияние, но кого го вълнува това, когато в Украйна се планира ново грандиозно контранастъпление с 12 дрона и 4 снимки в Инстаграм, които вече получиха над 2 милиона лайка?

Впрочем, у нас бившият военен министър Тагарев, винаги готов да даде мъдър съвет, вече обясни, че срещата в Аляска е без значение, и че единственото, което ще излезе от нея, е едно нищо.

Европейските лидери също знаят, че каквото и да си говорят онези в снега, нашата задача е ясна – да изпращаме още боеприпаси, още дронове и, разбира се, още аплодисменти за Зеленски. Защото демокрацията, както знаете, се защитава най-добре, когато се игнорира всяка възможност за мир, а се удвоява броят на танковете. Така че, уважаеми читатели, не се подвеждайте по зрелищата в Аляска! Историята се пише не от тези, които седят на маса и преговарят, а от онези, които са на дивана и гледат новините с правилното политическо мнение. Слава Украини!