В програмата на Народния театър има немалко представления, от които човек си тръгва със смесени чувства и дори направо разочарован, но това не е от тях. Режисьорите и драматурзите на „имперската сцена“ често залитат в маниерност, претенциозна постановка, дразнещ мизансцен. За пример бих дал пиеса отново с Деян Донков – „Калигула“ от Албер Камю, където нито текстът, нито режисурата успяват да задържат зрителското внимание и да активират някакви мисловни процеси, въпреки старанието на актьорския състав. За мен остава мистерия как подобно представление събира публика вече 8 години и с удоволствие бих научил резултатите от анкета сред зрителите след края му – какво разбрахте, какво ви хареса, доволни ли останахте? Елитната ни театрална сцена сякаш се чувства длъжна да поддържа дистанция от публиката, сакън някой да не набеди режисьорите в комерсиалност, пошлост и халтура.

Друг подобен пример, за който се сещам, е постановката „Народът на Иван Вазов“ по иначе блестящия текст на Александър Секулов, с невероятен Юлиан Вергов в главната роля. Писал съм отделна рецензия за нея, която може да се прочете тук.

Затова и не е учудващо, че отидох да гледам „Последният час на Мерилин Монро“ със свито сърце и занижени очаквания. Очаквах маниерност, снобизъм и никаква милост към публиката. Бях се приготвил да издържа стоически час и половина в малкия салон на сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж…

Постановката на Деян Донков обаче, по текст на немско-българското семейство психоаналитици Андреас Хамбургер и Вивиан Праматароф-Хамбургер, успя да ме ангажира и завладее – както на емоционално, така и на интелектуално ниво. Хареса ми как малката сцена е усвоена максимално пълноценно, а комбинацията с видеокадри, заснети от Стефан Здравески и Мая Вселенска, е изключително ефикасна и въздействаща. Получил се е дефакто почти напълно готов филм, от който не бихме се срамували, ако бъде показван на всеки световен фестивал. Донков определено има режисьорски талант.

Текстът на пиесата безпогрешно улавя и представя не само личността, характера и демоните на легендарната Мерилин Монро, но е и много точна дисекция на цялото общество, на холивудския и политическия хайлайф в Америка от началото на 60-те, както и на медийното лицемерие и лешоядство.

Деян Донков в образа на психоаналитика д-р Ралф Грийнсън (но също и като президентския брат Робърт Кенеди) прави една от добрите си роли, но не засенчва партньорката си Анна Кошко. Сибирската красавица с чеховска душевност наистина блести в ролята на Мерилин. Притежава не само ослепителна външност, но и емоционален диапазон и дълбочина. Мимиките и жестовете й са автентични, женствени, овладяни и секси, говорът й е точно като на истинската Монро. Не съм гледал „Кошко-разкошко“, както я нарича Деян Донков, в други роли досега, и не зная какви й предстоят тепърва, но конкретно тази тук е точно като за нея и тя не разочарова в нито един аспект. Изпълнението й успява да докосне публиката и със сигурност преодолява предразсъдъците, които зрителите биха имали към младото момиче като към „връзкарка“. Да го кажа и по друг начин – не си представям нечия друга по-добра изява в този образ. Анна Кошко очевидно е не само жена с харизма, но и актриса с потенциал – остава и тепърва да попада на толкова добри роли и постановки.

„Последният час на Мерилин Монро“ е впечатляващ цялостен продукт – реализиран с видимо голяма любов, но по-важното – с уважение и към материала, и към публиката. Въздейства както на сетивата и съзнанието, така и на душата и подсъзнанието. Оставаш удовлетворен и естетически, и емоционално, и интелектуално. Тръгваш си от салона с усещането, че наистина си се докоснал до Мерилин, че си съпреживял живота и смъртта й.

_{Във визуално отношение, като сценография, мизансцен и режисура, постановката в камерната зала „Апостол Карамитев“ е безупречна. Спектакъл, реализиран с много любов както към материала, така и към публиката.}