За народа на Вазов – не много народно

на
Всяка секунда с Вазов (Юлиан Вергов) е триумфално единение на текст, режисура и актьорско изпълнение. За жалост, тези минути са малцинство в спектакъла

Ще започна веднага с обобщението – „Народът на Вазов“ в едноименния национален театър е спектакъл, който всеки българин би трябвало да гледа, но надали ще стане. И със сигурност е можело да бъдат положени повече усилия това да се случи.

Постановката започва тягостно и се точи мъчително в първите 15-ина минути. Сякаш умишлено отблъсква зрителското внимание и създава излишна претенция да прави „от нищо нещо“. А драматургичната основа на Александър Секулов, и въобще тематиката (късните години на народния поет в София и Втората национална катастрофа след Балканските войни и Първата световна) не е като да са от нищо нещо. Ситуирана в материя, за която може да се разказва и разсъждава много, пиесата излишно затъва в депресията на мрачните емоции и недоизказаност. Доста от актьорите в поддържащия състав преиграват – от сцената се лее един типично театрален драматизъм, който би бил уместен, ако беше оправдан с нужните думи, но не е. Нито е пародийно, нито е мелодраматично – просто преиграване. Образът на лудия Мунчо, който се щура през цялото време и влиза в почти всяка сцена, е преекспониран, защото е зле мотивиран – и като драматургия, и като режисура, и като актьорска игра.

За щастие, плюсовете не са малко, и в крайна сметка оставят позитивен спомен за целия спектакъл. Валентин Ганев като непризнатия поет, но нафукан военен цензор Гълъбинов, Валери Йорданов като фронтовака Селямсъзов и Албена Ставрева (като старша сестра, командваща санитарен влак от фронта и като слугинята Марион) правят запомнящи се поддържащи роли. Владимир Пенев е чудесен като любимия събеседник на Вазов – проф. Иван Шишманов, както и като слепеца Дядо Йоцо. Любомир Петкашев е достолепен и убедителен като славния генерал Владимир Вазов.

Но най-голямото достойнство на спектакъла е присъствието на Юлиан Вергов в ролята на народния поет. Приликата му с героя, дал името си на имперската ни сцена и украсяващ фоайето с лика си, е поразителна, а играта му – сдържана, нюансирана и проникновена. В образа му няма и капчица идеализация и наивен патриотизъм, а тъкмо обратното. Всяка минута и секунда от сцените с Иван Вазов са триумфално единение на добър текст, режисура и най-вече актьорско изпълнение. Жалко е, че не са повече, а реално са малцинство.

Имало е безброй начини финалният му монолог да бъде опропастен – преигран, премодулиран и излишно патетичен, но няма такова нещо. Вергов го поднася с цялата умора, болка и любов към българите, които са бликали от душата на твореца, починал преди един век. Физическото му присъствие е завладяващо. Думите му проникват надълбоко и се помнят дълго. Последните минути са емоционални и въздействащи до такава степен, че е невъзможно да не настръхнеш и дори да се просълзиш.

Но като цяло „Народът на Вазов“ остава една по-скоро пропусната възможност. Стилната, но претенциозна и натрапчива режисьорска адаптация някак си – умишлено или неволно – мачка посланията и ги държи на дистанция от зрителското съзнание. Повечето актьори през цялото време сякаш са с намордник – сакън да не спечелят повече симпатии от необходимото, сакън да не влязат под нечия кожа, сакън да не са по-правдоподобни и близки до хората. Защо? Толкова ли важно е било през цялото време да усещаме режисьорския жезъл и „специфичен почерк“? Толкова ли рисковано е било да не усетим драматизма на текста и на епохата като цяло? Не вярвам.

Дали постановката на Диана Добрева е достоен начин да се отдаде почит към великия народен поет, а и към целия му род, отдаден на България? Със сигурност да. Дали успява да докосне сърцата на зрителите в края на 150-те си минути? Определено. Но един по-сдържан откъм претенции и по-смело флиртуващ с публиката режисьорски подход би превърнал тази пиеса в събитие, което ще се помни много по-дълго. И би изкушил много по-широка публика да се потопи в една от най-драматичните епохи от българската история. Както и да обикне още повече един от най-славните ни сънародници. Все пак Вазов е народен поет. И заслужаваше нещо поне малко „по-народно“.

Адаптацията на Диана Добрева по пиесата на Александър Секулов е стилна, модерна и сигурно би била оценена на всяка европейска сцена, но сякаш умишлено мачка посланията на текста и ги държи на дистанция от зрителското съзнание

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s