Ефектът от неочаквано големия триумф: надежди, които не може да изпълни, и врагове, които го демонизират по повод и без повод – включително и вътрешни. Акулите от „Старецът и морето“ на Хемингуей вече се навъртат около лодката на щастливия рибар

В класическата шекспирова пиеса Макбет получава онова, което е искал – короната, но бързо осъзнава колко трудно е да я задържи. Тронът е прекалено голям за човека, седнал на него. Това не е точно пирова победа, но носи не по-малко горчивина, защото изправя шампиона пред неочаквани и нежелани предизвикателства.

По подобен начин в „Старецът и морето“ на Хемингуей главният герой хваща огромна риба след тридневна борба, но тя не влиза в лодката му, което задейства верижна катастрофа – заради акулите, надушили кървавата следа. Когато накрая Сантяго успява да стигне пристанището, от улова му е останал само скелет. Другите рибари поднасят съболезнования.

И още примери,

само че от реалната история: Александър Велики завладява Персия, но тя се оказва твърде огромна и различна, за да може да я управлява стабилно, каквито и опити да прави да се адаптира към нея. В Древен Рим пък, след триумфа над Картаген и завладяването на цялото Средиземноморие, републиката губи големия външен враг и започва битки вътре в самата себе си, което води до нейната деморализация и разпад, превръщайки я в императорска диктатура.

В началото на XIX век Наполеон триумфира над Прусия и Русия и става господар на цяла Европа, но това му отваря твърде голям фронт за защита срещу Великобритания и нейната континентална блокада. Това го принуждава да предприеме похода срещу Москва, който в крайна сметка води до разгрома му.

По-късно през същия век Великобритания разбива османско-египетския флот, но така само нарушава баланса на силите в полза на Русия, която предприема експанзия към проливите. Победата излиза солено на британците. По подобен начин после триумфът на Прусия и пленяването на Наполеон III в битката при Седан през 1870-а води до рухването на Втората френска империя и обявяването на Третата република, която радикализира съпротивата и създава куп проблеми на победителите…

Защо победата-цунами на Румен Радев не изглежда повод за радост, а

по-скоро за притеснение?

Дори в редиците на самия му електорат няма усещане за единство и обща посока. Всеки негов избирател тържествува с различна мотивация и сам по себе си този факт е предвестник за разединение и проблеми на новата власт.

Привличайки 1.4 милиона гласоподаватели, доскорошният президент успя да превземе територии, които досега се считаха за несъвместими. Засмука огромен електорат от клиентелисти на средна възраст, които досега гласуваха за ГЕРБ. Мотивира джензитата от жълтите павета, които не се трогнаха от лозунгите на домакините от ПП, че „тук не е Москва“. Привлече протестния вот, който доскоро се разпределяше диаметрално между ПП-ДБ, „Възраждане“, МЕЧ, „Величие“ и ИТН. Погълна столетната левица БСП, явявайки се нейна краткосрочна, а може би и дългосрочна алтернатива.

„Прогресивна България“ се превърна в

убежище за разочарованите

от близо десетгодишната политическа криза, овладявайки както консервативната периферия, така и прогресивните градски среди. Те видяха в Радев фигура, способна на хирургическа реформаторска намеса в държавното управление.

Радев е спечелил едновременно хора, искащи сближаване с Русия, и такива, очакващи точно обратното; обедини леви гласоподаватели, жадуващи за социална държава, и бивши привърженици на ГЕРБ, уморени от Борисов, но не задължително от неговата икономическа философия; събра под своите знамена хора от „Възраждане“, за които ЕС е проблем, и хора от ПП-ДБ, за които ЕС е пътеводната светлина. Той дори не се поколеба пред чуждестранни кореспонденти да вземе на въоръжение чужд слоган – „Силна България в силна Европа“ на ПП-ДБ, само че в друг контекст, намеквайки за подновяване на диалога с Русия – нищо, че около 40 процента от избирателите му са дошли именно от проевропейския електорат…

Основното предизвикателство пред „новия Макбет“ от трагедията на Шекспир и „новия Сантяго“ от класиката на Хемингуей е именно това – че избирателите му очакват

взаимноизключващи се неща.

Консервативното крило иска твърда ръка, защита на националния суверенитет и дистанциране от безумните либерални политики на Евросъюза. Либерално-прогресивните избиратели виждат в Радев борба с корупцията, стабилно място на България в еврозоната и Шенген, и гарант за модернизация. И никакво вдигане на данъци. Социално онеправданите разчитат на държавен протекционизъм и рязко повишаване на доходите, евентуално дори връщане на лева след референдум за отмяна на еврото.

Победата на Радев парадоксално се очертава като неизгодна за него, защото е твърде категорична и му отнема всякакво оправдание за липса на бързи резултати. А горепосочените избиратели имат точно такива надежди.

Има го и риска от „ефекта на изгорената земя“: старите партии са практически разгромени, в парламента ще отсъства достатъчно силна и

идеологически ясна опозиция,

което може да доведе до арогантност в управлението и бърза загуба на легитимност при първия икономически трус. А такъв изглежда неизбежен.

Радев завладя върха с изненадваща лекота, но там няма никакво място за маневри. Всяко негово решение оттук нататък ще разочарова поне една от големите групи, които го инсталираха на власт. Вместо да бъде еднакво обичан от всички, като притежател на всички управленски лостове той може да се окаже еднакво мразен – както от опозицията, така и от поне половината си избиратели.

Големият въпрос днес е дали рибата на Сантяго ще стигне до пристанището цяла, или акулите ще свършат работата си по пътя. А „акулите“ в случая не са опозицията – те са собствените му избиратели, чиито очаквания са несъвместими едни с други и всички заедно са насочени към един-единствен човек. Дано страната накрая не се окаже само един оглозган скелет – винаги ще се намери кой да поднесе съболезнования…