Оливър Стоун е от онези режисьори-манипулатори, които бих нарекъл „тоталитарни“. Обича да се подсигурява многократно – да не би случайно да не разбереш какво иска да ти каже и да не би да останеш несъгласен с него. Новият му филм „Сноудън“, излязъл цели 4 години след предишния „Диваци“, не е изключение. Ако въобще може да се търсят някакви недостатъци в него, те са в тази посока – опитал се е да снима комерсиално кино от една сериозна и напълно реална политическа материя, да вкара съспенс и елементи на трилър в добре позната на всички история (особено за тези, които са гледали наградения с „Оскар“ документален филм Citizenfour) .

Но можем ли да го виним за всичко това? Можем ли да го упрекнем, че се е опитал (и е успял) да направи максимално гледаем един толкова важен и дързък като послания политически филм? Че е вкарал любовна история (Шейлийн Уудли е актрисата от „Дивергенти“, а преди нея е искал да снима в тази роля Марго Роби) и дори еротична сцена във фабулата?

В Щатите „Сноудън“ не се радва на голям касов успех, въпреки че зрителите, които са го гледали, на излизане от салона му дават почти максималната възможна оценка „А“. И в това няма нищо изненадващо – та нали повече от половината американски граждани смятат Едуард Сноудън за предател и руски шпионин, който трябва да изгние в затвора, ако изобщо някога се прибере в родината си.

Единият проблем на филма е, че е насочен към по-зряла и мислеща аудитория, а същевременно използва изразните средства на по-масовото кино. Вторият – че е твърде праволинеен и без много нюанси, за разлика например от доста по-дълбокия трилър със сходна тематика „Игра на дронове“ (Eye In the Sky), който по-справедливо засягаше всички гледни точки. Но за сметка на това „Сноудън“ е достатъчно смел (сниман е изцяло извън САЩ и далеч от NSA – на Хаваите, в Хонконг и в Мюнхен), пунктуален почти до документалност и най-важното – шокиращ като фактология. Това е може би най-сериозният филм за whistleblower в цялата холивудска история, наред с The Insider на Майкъл Ман от 1999-а.

Така че – каквито и да са ни резервите към манипулатора-параноик Оливър Стоун, това е филм, който не бива да се пропуска. Ако компютрите, смартфоните и всички модерни средства за комуникация са част от вашия живот, е най-малкото полезно да знаете как могат да бъдат използвани те срещу вас самите.

Иронията на филми като този е, че вместо да направят хората по-смели и по-свободни, те ги сковават от допълнителен страх и параноя. Мога само да си представя колко зрители ще решат да закрият профилите си в някоя социална мрежа, ще си наложат автоцензура какво изписват в полето за търсене на Google и какво си говорят с някого по Skype или Viber. Но, както казва един от героите във филма, „за да използваш благини като тези, трябва да приемаш и рисковете, свързани с това“. Не е много приятен извод, но това е положението. Гледайте „Сноудън“ и изчакайте докрай финалните надписи, за да чуете и песента на Питър Гейбриъл, написана специално за филма.