Докато обществото с лекота оневинява хора и е готово да обвини всеки друг животински вид без най-високоразвития, ще оставаме далеч от белите държави. Примитивизмът няма място в Шенген и еврозоната

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 9 февруари

Разделението по този въпрос – хора срещу кучета – в обществото ни е толкова голямо, че чак е обезкуражаващо. То е равнозначно на разделението между развития интелект и недоразвития такъв. Между тези два начина на мислене зее толкова голяма пропаст, че на нейния фон всякакви надежди как много скоро окончателно ще се присъединим към кръга на най-напредналите държави звучат прибързано, смешно и наистина нелепо.

За всеки човек с интелект около и над средния е ясно, че когато се случи някакъв инцидент между животно и човек вина за това винаги, неизбежно и при всякакви обстоятелства, носят хора. Не хората – умишлено избягвам членуване и обобщаване, а просто хора, някакви хора.

Когато куче или кучета нападнат някого на улицата, вината е на онези, които с действия или бездействия са допуснали тези животни да са там и по някаква причина да гледат на хората като на свои врагове. Когато куче нахапе до смърт възрастна жена, вината е или на стопанина му, ако то има такъв, или на хората, които са допуснали то да се скита безстопанствено там, където е била и жената. Общински власти, „Екоравновесие“, полиция, зоополиция – назовете виновник по избор, но не набеждавайте четириногите, защото така е по-лесно. Когато куче нападне и убие невръстно детенце, отговорни за това поравно са както господарите на животното, така и родителите или настойниците на беззащитното човече, допуснали то да попадне в подобна опасност. Също толкова виновни щяха да бъдат тези хора, ако детето им падне отвисоко, удави се в някакъв водоем, погълне някакви хапчета или изпие отровна течност. Само че тогава не биха имали върху какво да хвърлят вината.

Така, както е невъзможно да обвиниш тригодишно детенце, че само е виновно за постъпките си, довели до смъртта му, по същия начин е безумно да набеждаваш животно, което действа водено единствено от първосигнални инстинкти и не притежава високоразвития разум на хората.

Тези разсъждения звучат толкова елементарно, приемливо и не будещо спорове, че наистина е учудващо как изобщо в едно общество може да има противоречия по темата. Как могат да съществуват хора, които да дават воля на такава омраза и злоба срещу животни, които са толкова по-надолу от тях в хранителната верига и еволюцията. Как е възможно да се надяват, че с присъдата над едно или повече кучета смъртните случаи с деца ще секнат и на безхаберието и нехайството безброй родители ще бъде сложена точка.

Но факт е, че съществуват. Тяхно знаме и светъл пример за подражание са човекоподобни екземпляри като Иван Ласкин, който негодува, че се намерили хора, които искат да осиновят кучето-убиец. „Аз ако изям дете, мене ще ме осиновите ли, дебили прости?“, пита на всеослушание актьорът-авджия. „Опазил Господ“, вероятно биха му отговорили те. Но от един човек, още повече национална тв знаменитост, се очаква доста повече от притежаването само на един инстинкт и една първа сигнална система.

Кучетата, особено вързаните с вериги, не притежават нищо друго, освен порива си за оцеляване и зъбите си. Те нямат разум – такъв, какъвто сме свикнали да очакваме от хората. Но хората, или поне някои от тях, имат, и се очаква да го използват. Иначе по нищо не се различават от животните.

Но да оставим настрана ловеца-примитив, който без да иска постави знак за равенство между себе си и едно хайванче. Нека поразсъждаваме още малко върху това колко удобно е да мразиш кучетата. Въобще всеки животински вид, различен от твоя. Кучетата не могат да говорят, за да се защитят. Далеч по-беззащитни са от хората, на които природата е дала правото да се разпореждат изцяло с нея, поставила ги е на върха на своята пирамида. Когато се нахвърляш върху кучета, си създаваш много по-малко врагове, отколкото ако трябва да търсиш отговорност от хора. При втория случай ще ти се наложи да употребяваш много повече неща от злоба, омраза и сила. Но, уви, оказва се, че около нас има много хора, които притежават само и единствено тези три неща и нищо друго.

Животните не са като хората, но когато интелектът на един човек е близък до животинския, той много трудно осъзнава това.

Също толкова безумна е и прекалената любов у някои хора към кучетата, отношението към тях като към човешки същества. Това всъщност е другата страна на една и съща монета. Такава безрезервна обич и вярност, на която е способно едно куче, не може да се очаква от човешкия род. И онези, които свикват твърде много с животинската любов, започват все повече да намразват – понякога основателно, но в повечето случаи изобщо не – хората около себе си. Това по своему е някакъв вид бягство от реалността, търсене на спасение от бездушието, което цари наоколо. Във високоразвитите държави такива хора стават все повече и повече. Неслучайно на Запад има цели организации, които се занимават с осиновяването на бездомни животинки от страни като България. Обърнете внимание – нас ни третират не просто като неспособни да се грижим за по-нисшестоящите представители на фауната си. За тях сме почти безнадежден случай, който не подлежи на превъзпитание и развитие. И за това сме си виновни самите ние.

Затова и разградските лъвчета Терез и Масуд вместо за Пазарджик заминаха за Холандия. Затова и ще процъфтяват все повече какви ли не фондации и организации, при които корупцията и меркантилността вървят ръка за ръка с грижата за природата. Интелектуалното равнище на голяма част от нацията ни е подозрително близко до това на животните и не е нужно да си професор-социолог и депутат от БСП, за да го констатираш.

Докато в обществото ни продължава да се вихри толкова примитивна омраза, докато ликвидирането на едно животно все така се сочи като разрешаване на един или друг проблем, не бива никой да се учудва, че цивилизованият свят се изправя на нокти, когато чуе, че искаме да се присъединяваме към него. Шенген ли? Еврозона ли? Вие добре ли сте? Истинско чудо е, че изобщо сме в Европейския съюз и е възможно да ходим да работим там или да се разхождаме безпрепятствено като туристи. Случката в пазарджишкото село Мокрище и последвалите първосигнални страсти са само един от примерите, че не заслужаваме дори и това.