Вторият сезон на риалити-формата, в който предприемачи се правят на милосърдни, а подчинените им – на ударени, достига ново дъно в подценяването на публиката си

Когато подобни предавания се появяват в националния праймтайм, ти се иска някак си да ги подминеш, да се направиш, че не съществуват. Ето, ей сега ще си затвориш очите и когато ги отвориш, от тях ще е останал само блед спомен. Но не е толкова лесно, особено когато получаваш и самодоволни прес-съобщения от телевизията, която ги излъчва, как една трета от активното население на възраст 18-49 години е гледала поредния епизод снощи, а още близо 30 хиляди са го потърсили в интернет-платформите. Ти да видиш…

Ситуацията с „Шеф под прикритие“ е малко като перифраза на поговорката „Аз ще се правя, че работя, а те ще се правят, че ми плащат“. Квинтесенцията на това шоу се състои в това определени служители от дадени фирми да се направят на ударени и да повярват, че тези камери наоколо просто документират някакво обучение, както и да се престорят, че не разпознават собственика на фирмата си, за да може той след това великодушно да ги награди с премии и други блага, с които иначе не си е и помислял да ги удостоява. В тази тарикатска ПР-схема не би имало нищо лошо, ако не се излъчваше цял час в най-гледаното телевизионно време и ако не очакваше и публиката да подтиска до максимум малкото останал у нея интелект.

За съжаление, вторият сезон на това шоу (първият мина в ефира на Нова тв точно преди две години) още по-цинично експлоатира въпросната формула. Някой би казал – какво лошо и учудващо има, в цял свят се правят такива предавания, в Америка даже са били хит. Нищо лошо няма, разбира се – в 325-милионна страна като Щатите е съвсем нормално да се намерят няколко милиона будали, които да гледат с интерес подобна имитация на реализъм по някой от неизброимите тамошни канали. Когато обаче една от основните български телевизии – с претенции за национален лидер, който поставя жалони в развитието на индустрията – слага в центъра на програмната си схема подобен еталон за колективна заблуда или имитиране на такава, нещата са, меко казано, притеснителни. Ако наистина подобно предаване има висок рейтинг, няма как да не се запиташ дали няма нещо нередно в отчитането на тази статистика, или пък просто наистина публиката става все по-малко взискателна и, нека си го кажем направо – тъпа?

А да не би „Шеф под прикритие“ просто да се гледа от сейрджийство – да видиш докъде могат да стигнат някои работодатели в готовността си да си направят евтин ПР и да задоволят суетата си? И на какво е готов един клет служител в желанието си като послушно цирково животно накрая да си заслужи шепа шекерчета? Напълно възможно.

И този сезон от нас се очаква да вярваме, че напълно случайно тружениците започват да си пеят и майчиното мляко на първия срещнат стажант, който от своя страна ги разпитва за най-малките подробности от житието и битието им. От кумова срама сега решиха да ни покажат и една служителка, която, о чудо, успя да открие прилика между изпратения на обучение мъж и управителя на фирмата си. Той се притесни, но продължи да играе цирка.

Ако човек реши да гледа на „Шеф под прикритие“ като на шоу от друг жанр, например пародия или имитация тип „Като две капки вода“, може и да се позабавлява в някоя петъчна вечер. Последната част от всеки епизод обаче – когато баровците се разкриват и изливат рога на изобилието върху артистичните си, стреснати, трогнати и очаровани подчинени – е просто непоносима за гледане. Иска ти се да извърнеш глава, за да не ставаш пряк свидетел на този конфуз. Подобно неудобство – да те е срам вместо чужди хора – е заложено у всеки нормален човек. Не и у участниците в това така наречено риалити, за съжаление.

Псевдо-милосърдието и великодушието, което „Шеф под прикритие“ прокламира в последните минути на епизодите си, са сред най-фалшивите неща в целия ни телевизионен ефир от последните години, да не кажем въобще в историята на това масово развлечение.

Не че вече не сме свикнали на какво ли не. Говорим все пак за телевизия, която през последните години излъчва перверзните „игри на глада“, наричани „ВИП Брадър“ – събиране на дузина закъсали за пари и слава знаменитости и унижаването им пред цяла България, за да се избият разходите за хонорарите им. В онзи гладиаторски мазохизъм обаче, от чисто философска гледна точка, поне има нещо честно. Някакъв вид проституция по принуда, която публиката интуитивно е склонна да прости. Докато тук имаме работа с дразнещ парад на нечия суета. Не, тези работодатели не са получили пари, за да се изложат по този начин – те са си платили за това удоволствие. И наистина вярват, че то ще им донесе престиж и всеобщо уважение.

Ако във „ВИП Брадър“ публиката уж формално продължава да играе ролята на съдник и вярва, че от нейните реакции и предпочитания зависи крайният изход от надпреварата, тук на зрителя е отредена много по-обидна роля. Просто да се прави, че вярва, че приема всичко за чиста монета. Тоест – или за около час време да се престори на по-глупав, отколкото е, или, което е по-неприятното – поне за миг или повече да осъзнае колко наивен човек е всъщност. Някакъв своеобразен катарзис.

Остава на вас да изберете от кои зрители на това предаване сте. Лично аз го гледам единствено по задължение, както и от любопитство може ли да се достигне ново дъно в дълбаенето. Оказа се, че можело.