Два месеца по-късно „мафията“ все така е по-предпочитана версия от педофилската реалност. Защитниците на ламата и сектата му всъщност бранят собствената си идеологическа принадлежност

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.Уикенд, 3 април

Два месеца след трагедията в хижа „Петрохан“ и кемпера край Околчица очевидното остава все така неприемливо за част от българското общество. Шест трупа, видеозаписи с поклони пред „лама“ Ивайло Калушев, сигнали за сексуална експлоатация на деца още от 2022-а – и вместо да се изправи пред фактите, една шумна общност продължава да крещи: „Мафията ги уби! Държавата прикрива всичко“.

Не, това не е просто елементарна предизборна конюнктура, бранеща партията на софийския кмет, който се оказа основен спонсор на педофилското братство. Това, за съжаление, е принципна идеология, която сега излезе като мръсна пяна на повърхността. Епстийн в български вариант – перверзното просто е част от политиката, от строго определено нейно „прогресивно“ крило. Само че тук го защитават много по-невъзмутимо, отколкото в Америка.

Протестите срещу „прикриването на мафията“ са принципен отказ да се признае, че подобен зловещ култ може да съществува у нас, и то без чадъра на ГЕРБ, Сарафов и ДПС на вездесъщия Пеевски. Иронията е убийствена. Същите тези гласове, които иначе крещят „защитете децата от тормоза на Ганя“, сега бранят един доказан педофил. Самозванец, който е карал свой питомец да пише стотици пъти в тетрадка с детския си почерк „Светът е едно чудовищно място“.

Защо го правят? Защото признанието иначе би означавало да се изправят срещу собствената си идеология. В съвременната либерална матрица педофилията изобщо не е някакво табу – тя вече се размива във формулировки като „алтернативни форми на близост“, „телесна автономия“ и „борба с патриархата“. Когато „учителят“ обещава просветление на уязвими хора, включително деца, оставени от родителите си в неговите ръце, това някои хора не го категоризират като престъпление. То е „духовна практика“, която „системата“ (или мафията, за тях двете са едно и също, нищо, че сега имат свое правителство) иска да унищожи.

Ето я патологията, по-страшна от самата конкретна секта от самоубийци. Тя се крие в отказа на тази по-голяма секта от либерали да видят и осъзнаят, че злото не винаги идва от „мафията“. Понякога то може да идва идва от „прогресивния“ копнеж да се премахнат всички граници – включително тази между възрастен и дете.

Два месеца след трагедията вместо публично разследване, оставка на основния спонсор от кметския му пост и разпити на всички замесени в петроханската завера, имаме протести за „истината“, петиции за международна намеса и теории за ДАНС-агенти и „руска следа“. Всичко това – само за да не се признае очевидното: че една група е била зомбирана и доведена до самоунищожение. Защото ако умнокрасивите „будители“ от жълтите павета приемат, че педофилията може да се маскира и като „либерална духовност“, ще трябва да преразгледат цялата си ценностна система. Но по-лесно е да търсят конспирация, отколкото да погледнат в огледалото. И докато те протестират срещу „системата“, следващият „лама“ вече подготвя поредната комуна.

Антикризисният PR за спасяване на пепейската репутация е само повърхностната част от патологията. Педофилският характер на сектата е документиран, майка разказа пред камера как лично е завела 14-годишния си наркозависим син при „ламата“ и той е бил „спасен“ по метод, чието съдържание не сме сигурни, че искаме да разберем в детайли. Защитата на Калушев обаче отива отвъд отказа на собствените му родители да осъзнаят очевидното. За майките на ламата и жертвите му той е разбираем – екзистенциална самозащита от непоносима истина, с която животът им не би могъл да продължи по-нататък. Оневиняването на ламата от протестърската общност обаче е много по-страшно от майчината солидарност – то е сектантска лоялност, облечена в скъпи дрехи и елитно образование.

Медийната и НПО екосистема около ПП-ДБ е реална, взаимозависима и финансово обвързана. Нещата са стигнали дотам видимо образовани, културни и модерно мислещи хора да избират между фактите и принадлежността си към „правилната“ общност. И те избират общността – последователно и без колебание. И охотно атакуват всеки, който предпочита да вижда с очите си и да разсъждава с разума си.

Психиатърът д-р Николай Михайлов го резюмира най-ясно: „героична съпротива срещу реалността на фактите“. Психологията на публичните защитници на сектата е много по-тревожна от тази на самите й членове. На тях никой не им е промивал мозъците в хижа, нито ги е карал да му се кланят и да пишат зловещи мантри в тетрадки. Те просто са избрали, и изборът им не е случаен. Той е идеологически.

Либералната „прогресивна“ матрица, наложила се у нас основно чрез НПО мрежи и медийни проекти със западни донори, носи в себе си една подмолна аксиома: традиционните институции – семейство, държава, образование, православна идентичност, фолклор, граница – са по дефиниция подозрителни. Всичко, което изглежда като алтернатива на тях, получава символична подкрепа. Калушев, бидейки природозащитник, будист, „духовен лидер“, алтернативен педагог и борец с бракониерите, беше идеален аватар за тази матрица. Пасваше перфектно в разказа за „отвореното общество срещу консервативната мафия“.

Педофилският елемент разрушава този наратив, но само привидно. Реално той е неразривна част от него, но по тази тема в тази общност предпочитат да пазят удобно мълчание. „Алтернативната духовна общност“ се е оказала и дом на сексуална експлоатация на деца. Изведнъж „традиционните ценности“, срещу които всичко това е било представяно като протест, изглеждат не толкова архаични и вредни – поне в очите на нормалните хора. И тогава трябва или да преосмислиш позицията си, или да намериш конспирация – достатъчно голяма, за да погълне фактите. Избраха конспирацията.

Консервативният анализатор Кристиян Шкварек прави наблюдение, което заслужава да бъде цитирано дословно: цялата тази „дясна“, „антикомунистическа“ градска общност, самоопределяща се като наследник на демократичния преход, е построена върху биографии, потопени в структурите на ДС. Калушев: баща му е бил вербуван агент на Държавна сигурност, работил поне до 1998 г. Кметът Васил Терзиев също е с такова потекло, както и половината му екип. Социалистическият окултизъм, навлязъл у нас по времето на Людмила Живкова в края на 70-те, е запълнил вакуума след религиозното потискане на комунизма – и е останал и до днес, само че преименуван в „алтернативна духовност“, „НПО активизъм“, „гражданска ангажираност“. Затова и Калушев не е аномалия в тази система. Той е нейният логичен продукт.

Така стигаме до неприличния въпрос: какво правят хората, които два месеца по-късно все още пишат „мафията уби Калушев“ по форумите? Отговорът е прост: те защитават не ламата – те бранят себе си. Защото ако признаят, че са се намирали по-близо до педофилска секта, отколкото до „прогресивното гражданско общество“, което са смятали, че изграждат, ако осъзнаят, че хора като журналиста Владимир Йончев, когото са четели с доверие, е ходил на „обучения“ при лама, чийто метод впоследствие се оказа наказуем по Наказателния кодекс – тогава трябва да преосмислят не само случая „Петрохан“. Трябва да преосмислят целия разказ, в който са инвестирали последното десетилетие от живота си. Това е много скъпа цена. По-евтино е да намериш някаква мафия.

Това е наблюдение без излишно злорадство. Психологията на когнитивния дисонанс е дълбоко човешка – всеки има някакъв наратив за себе си, за чиято защита е готов да пожертва повече от очакваното. Проблемът е, че в конкретния случай жертвата не е абстрактна. Тя е 15-годишно дете, намерено застреляно в кемпер. Тя е друго осемгодишно момче, което бабата и дядо му са виждали два пъти за осем месеца. Тя е всяко дете, което е минало през „обученията“ в „Петрохан“ и чиято история никога няма да излезе публично, защото семейството е твърде посрамено или твърде наплашено. За тези деца конспирацията не е абстрактно интелектуално упражнение. Тя е присъда.

Затова трябва да се каже ясно и категорично: хората, продължаващи да търсят „мафията“ зад Петрохан, не правят просто някаква невинна грешка – те вземат решение. Избират своето съсловие пред истината, своята принадлежност пред паметта на жертвите, своята идеологическа инвестиция пред реалността.

_{Протест в защита на сектата пред Съдебната палата. Тези хора избират своето съсловие пред истината и своята идеологическа принадлежност пред горчивата реалност на фактите.}