България е едва втората страна в света след Великобритания, в чиито кина излиза London Boulevard. Чудесна възможност да се гледа необременено от калъпите на американската критика.

Това е режисьорски дебют на Уилиям Монахън, носител на „Оскар“ за адаптирания сценарий на The Departed. Справил се е прилично – да кажем не по-зле от Гай Ричи, макар и не чак като Тарантино. За мен филмът се оказа една идея над очакванията. При клиширан жанр като този да се почувстваш емоционално ангажиран със събитията на екрана си е истинско постижение.

Най-големите плюсове са диалогът – пестелив, но нито за секунда банален, и разработката на персонажите. Не зная доколко заслугата за това е била и на автора на романа Кен Брюън. Но има поне няколко безсмъртни лафа, плюс 3-4 класически за гангстерския жанр диалога.

Индикатор за добрата режисьорска работа е актьорската игра. Корифеи в това отношение са Стивън Содърбърг (при него даже Джулия Робъртс взе „Оскар“ като Ерин Брокович), Уди Алън и Дарън Аронофски. Тук новобранецът Монахън е успял да изкара от Кийра Найтли, която по принцип не блести с някакъв особен талант, една от най-нюансираните роли в кариерата й. От Рей Уинстън не сме изнедадани – той си е Рей Уинстън, а Колин Фарел завинаги ще си остане симпатична ирландска версия на Брад Пит и нищо повече. Но какво да кажем за изявите на Бен Чаплин, Анна Фриъл и Дейвид Тюлис? Без съмнение – три от най-запомнящите се образи на голям екран през последната година.

Операторска работа и монтаж – не са нещо гениално, но са ок. Музикално оформление – отличен 6.
Казано накратко – задължителен филм за феновете на Тарантино и Гай Ричи. Но и случайно попаднали в салона зрители няма да си тръгнат разочаровани.