Очевидно в Холивуд все повече ще полудяват, но ние се радваме, че българското присъствие се засилва

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 17 март

Ако някой е изненадан от разпределението на тазгодишните оскари, то значи пада от Марс и не е следил нито процесите в американското общество и особено в шоубизнеса от последните години, нито цялостното полудяване на глобално-либералния свят. Навлизането на политически, криворазбрано-морални и псевдо-толерантни критерии, изместващи художествените, става все по-доминираща тенденция и в киното, и в музиката, а и въобще в днешната „събудена култура“, както иронично я наричат. Миналата година проследихме цирка от „Евровизия“, когато Украйна трябваше да спечели не с музика и изпълнение, а с политическа кауза – независимо доколко справедлива и хуманна може да изглежда за много хора. Холивуд нямаше как да стои настрани от тези процеси – той реално ги диктува, още от времената, когато Мерил Стрийп се подиграваше с Доналд Тръмп от сцената на „Долби тиътър“.

Така че какво толкова се учудваме, че в церемонии, където доскоро се пазеше стриктна дистанция от всякакви извън-естетически критерии, вече трайно се е настанила политическата линия? Не свикнахме ли вече с мисълта, че оттук нататък – неясно докога, може би завинаги – ще е така? Ще се спазва дневен ред, който е зададен извън самото изкуство, извън самата култура. Ще се налагат нови правила на цивилизацията, в които на киното и музиката е отредена ролята на подизпълнители. Творците и критиците приемат функцията на контрактори, сключили сделка (дали за пари, дали просто по убеждение заради изкрейзване) за насаждането на „събудено мислене“. Част от тези нови правила може и да изглеждат справедливи. Други са просто закъсняла и пресилена проява на угризения за предишни десетилетия на брутално лицемерие и дискриминация. Трети са откровено налудничави – вероятно плод на злоупотреба с вредни субстанции, перманентно промиване на мозъци или просто на гузна съвест от живеене в самодоволство десетилетия наред… Лошото е, че ще става все по-трудно да се отделят първите от вторите и третите. Всичко се омесва в един все по-отблъскващ микс от необясними събития, чийто основен потърпевш е самото изкуство като такова, каквото сме свикнали да го консумираме и помним от години.

Да обобщим накратко тазгодишните Оскари, ако изобщо заслужават подобно внимание. Какво подразни най-много заклетите и истински киномани? С най-много статуетки – цели седем – беше окичен един филм („Всичко навсякъде наведнъж”), чиито основни достойнства се крият не в оригиналния му жанр и сюжет (че са оригинални – оригинални са), а в расовата диверсификация, която олицетворява, и в начина, по който насажда идеята за глобализма върху най-застрашените клетки, съставяли доскоро фундамента на света, в който живеем – родината и семейството. „Всичко навсякъде наведнъж“ просто се оказа в правилния момент на правилното място.

Статуетката за главна женска роля отиде при една нелоша актриса, която отдавна е със солидни изяви в Холивуд („Винаги ще има утре“ от 1997-а, „Тигър и дракон“ от 2000 г.), но основната причина да я получи бе, че трябваше най-накрая да бъде дадена на жена от Югоизточна Азия. Предимството на Мишел Йео пред другата фаворитка Кейт Бланшет бе само в това, че не притежава статуетката в колекцията си, и че участва в по-въздействащ и харесван филм от „Тар“. Ослепителната Ана де Армас, която прави уникална роля като Мерилин Монро в „Блондинка“, се радваше, че изобщо е попаднала сред номинираните, при положение че е част от скандален филм, който уж се вписва в каноните на „събудената култура“, но само формално – реално в много отношения се гаври с нея. А Марго Роби, чиято игра във „Вавилон“ е не по-малко спираща дъха (такава роля се появява веднъж на десетилетие в киното) дори не получи номинация… Впрочем, този филм заслужаваше поне „Оскар“ за музика, която наистина е невероятна и заема по-голямата част от екранното му време. Вместо това беше награден еднообразният, макар и въздействащ фон от „На Западния фронт нищо ново“ – все пак трябва да се поощрява и антивоенният патос, нали така? Само промяна на червения килим с такъв в „цвят шампанско“ не е достатъчна…

Тотално пренебрегнат остана филмът на Стивън Спилбърг – режисьора-емблема на Холивуд – който също като „Вавилон“ е едно от най-романтичните и красиви обяснения в любов към киното. Без награда остана и шедьовърът на Мартин Макдона „Баншите от Инишерин“ с невероятните изяви на ирландските му актьори. „Елвис“, при цялата си маниерност, характерна за режисьора Баз Лурман (тук даже изненадващо сдържана за неговите стандарти), също не получи статуетка. А можеше поне за операторска работа, но и там беше фаворизиран немският антивоенен епос по Ремарк…

„Топ Гън: Маверик“ – една модерна класика, заснета в най-добрите традиции на Холивуд, какъвто винаги ще го обичаме, получи само „Оскар“ за звук. Отсъствието на Том Круз от церемонията беше достатъчно звучен шамар, показващ отношението му към нея и към новите правила на Киноакадемията.

„Аватар 2“, най-касовият филм на годината, пък беше отличен само за визуални ефекти. Не че заслужава много повече от това. Голямата обида към неговия създател Джеймс Камерън беше преди 13 години, когато сензационният първи филм имаше 9 номинации и заслужаваше най-важната статуетка, но тя отиде при политизирания и вече забравен от всички „Войната е опиат“ на бившата му съпруга Катрин Бигълоу. Онази церемония от 7 март 2010-а май беше първата, в която видяхме на Оскарите да се налагат някакви външни критерии. Не е важно какви филми са излезли по кината и какви успехи са имали – по-важното е какви политически послания се отправят с церемонията и наградите. Иронично е, че Камерън, който днес уж е в кохортата на „идеологически правилните“ творци, навремето пръв стана жертва на тази нова тенденция, а сега е потърпевш за втори път и също предпочете да не присъства на награждаването…

За европейски шедьовър като „Идиотският триъгълник“ пък даже и не сме се надявали, че могат да му дадат някаква статуетка – цяло чудо е, че подобна гавра със самодоволното днешно общество въобще е била номинирана в най-престижната категория, както и в тези за сценарий и режисура.

След всичко казано дотук, не е много сигурно дали трябва да се радваме и гордеем толкова с българското участие в наградения документален филм „Навални“. Може би е достатъчно само да цитираме нашия герой в него Христо Грозев, който, още докато търсил обслужваща банка за снимачния процес през 2021-а, бил сигурен, че този проект ще получи „Оскар“. Това сякаш казва всичко за самия продукт и защо той е успял да надделее над толкова стойностни документални филми…

Може би по-достоен повод за радост и гордост е българското участие в симпатичния индийски филм „RRR”, който получи статуетката за най-добра песен.

Колкото до отразяването на Оскарите по Нова телевизия – нека кажем поне една добра дума за старанието венецът на холивудската мисъл и пропаганда да се превърне в събитие и за тукашната публика. Патосът беше толкова приповдигнат, че на моменти чак се чудехме да не би Холивуд да е квартал на София подобно на Бояна. Изненадващо за самите домакини, но почти всички гости в леко кичозното студио (каква беше тази неизгладена черна покривка, метната върху новинарската маса, толкова ли нямаше някакъв „цвят шампанско“ или поне ютия?) бяха единодушни в иронията си спрямо новите правила и критерии на Киноакадемията. Никой не си изкриви душата и да хвали филма „Навални“, въпреки че така уж би било редно, та чак се наложи водещият Мон Дьо прибързано да сменя темата… Нямаше нужда и да карат две иначе хубави и стилни жени да четат презентации на филми, които видимо не са в състояние да напишат и дори да изговорят правилно. Но като цяло отразяването на Оскарите по Нова, след това и по Кино Нова, беше на прилично ниво – достатъчно информативно и с широка палитра от мнения. Най-голямото попадение на предаването беше един скрол-надпис, който вървеше в първата му част: „Те винаги са в собствения си филм“.

Проблемът на най-чаканите киностатуетки е, че този филм вече е все по-малко интересен за публиката и буди ако не възмущение, то най-малкото насмешка. На човек чак да му стане неудобно, че продължава да ги взема насериозно и да очаква някаква обективност от тях.