Филмът на Мартин Скорсезе наистина е твърде дълъг (може би поне с половин час над необходимото), но вълнуващ, смислен и дълбок. Успява да се извиси високо над конкретната история и трагедия (и една от многото причини за гузна американска съвест, каквато са убийствата на индианците осейдж през 20-те години в Оклахома) и поставя фундаментални въпроси – за алчността като основна движеща сила на „прогреса“, лицемерието и омразата към различните, налагането на волята на по-силния над по-слабите. Горчива ирония е как събитията в Палестина поставят отново някои от тези въпроси на дневен ред – Скорсезе със сигурност не е търсил тази аналогия, но тя се натрапва от само себе си.

В последната третина от „Убийците на Цветната Луна“ човек за малко е готов да си помисли, че филмът излишно идеализира „добрите агенти на ФБР“, и въобще загрижеността на Вашингтон доброто да възтържествува. Подобна идеализация на американската държавна машина много бързо е смачкана и хвърлена в кошчето от изключително въздействащия финал, поднесен по гениален начин от Скорсезе. В крайна сметка филмът не просто слага пръст в една истинска рана от американската история – по същество той е антиамерикански. Докато в Холивуд съществува свободата подобни неща изобщо да бъдат снимани и да виждат бял свят (добре, че все още са живи хора с характер като този режисьор), надеждата за спасение на американската душа остава.

В този филм Леонардо Ди Каприо прави най-силната си роля досега, а той има достатъчно силни роли и в октомврийския „Биограф“ те са старателно подредени и анализирани. Тук той повече от когато и да било напомня на своя актьорски идол Марлон Брандо, чиято статуетка „Оскар“ допреди няколко години дори пазеше в шкафа си като реликва. Почти съм сигурен даже, че си е слагал в устата протези досущ като него, за да се получи подобна физиономия като онази на Вито Корлеоне. Маниерите му, физиономиите и погледите, също напомнят ужасно много на Брандо.

Ако трябва да сравнявам изявата му с тази на Килиън Мърфи от „Опенхаймер“, мисля че Ди Каприо прави по-нюансирана, трудна и запомняща се роля. Но оскарът вероятно ще отиде при Мърфи, по ред причини („политкоректност“, боксофис резултати, дългогодишно отношение на Киноакадемията към Леонардо). Впрочем, и „Убийците“, и „Опенхаймер“ доста си приличат в подхода си към едни тягостни моменти от американската история. И двата филма ги свеждат до нивото на личен конфликт и се фокусират върху вината на конкретен злодей. Но докато при „Опенхаймер“ крайният резултат е омаловажаване и на делото, и на идеите на великия атомен физик за сметка на личния му конфликт с един злобен човек, когото историята вече е забравила, филмът на Скорсезе накрая категорично надскача конкретната история и демонизирането на нейния злодей Уилиям Хейл.

В много по-достъпен, класически, old school стил, „Убийците на Цветната Луна“ обобщава посланието си и мотивира цялото 200-минутно упражнение преди това. Ако 160-те минути в „Омразната осморка“ на Тарантино бяха употребени за една почти ненужна говорилня, тук просто виждаме една дисекция – на алчността, омразата, корупцията и безумието. Героят на Ди Каприо Ърнест Бъркхарт е типичният американец – простодушен, наивен, но и достатъчно алчен и решителен вследствие на тази алчност…

Колкото до Лили Гладстон – нейният „Оскар“ за главна женска роля ми се струва в кърпа вързан. Рядко се случва човек да гледа филм, в който да има толкова внушително присъствие на основната актриса – от първия кадър до последния. Тази индианка буквално приковава погледите и събира в себе си цялото мълчаливо страдание на своя народ през вековете. Каквито и други силни женски роли да е имало тази година, това е образът, който ще се помни от всички. Ако не я наградят, ще бъде кощунство.

Че ще има много номинации тук – ще има. Поне 10, минимум 10. Но всяко пренебрегване на този филм на церемонията на 10 март догодина ще бъде и двойна гавра с паметта на Марлон Брандо – веднъж защото Ди Каприо буквално е влязъл в кожата и актьорския му стил, и втори път – защото самият той навремето беше пратил индианката Сашийн Малкото перо да откаже статуетката, която му присъдиха за „Кръстникът“ – именно в знак на протест срещу третирането на индианците в Америка…

Но не чакайте този филм да излезе по Apple TV – гледайте го на голям екран. Не само защото е зрелище, гарантирано от мексиканския оператор-корифей Родриго Прието („Мълчанието“, „Ирландецът“), но и защото така е по-въздействащ и повече задържа вниманието. Ако го гледате у дома си, ще се разсейвате през тези 3.5 часа и като нищо ще решите, че не е нищо особено. А той е.