Нито рекламният трейлър, нито плакатът създават автентична представа какво да очаквате. Ако сте разсеяни, като нищо ще го прескочите. Но „Клети създания“ е от онези филми, за които човек спокойно може да каже – ако трябва да остане само един на света, и да гледам него до края на живота си, нека бъде този. Колко други заглавия могат да се похвалят със същото? Ако питате мен, може би „Кръстникът“, „Изкуплението Шоушенк“, „Криминале“, „Матрицата“, „Наистина любов“, някои на Уди Алън, миналогодишният „Вавилон“…
Досегашните филми на гръцкия режисьор-визионер Йоргос Лантимос не са ми били сред фаворитите. Донякъде харесвам само „Кучешки зъби“ (третата му лента от 2009-а) – достатъчно оригинален, дори стряскащ, но и смислен и целенасочен. Останалите са само оригинални и на моменти стряскащи, но далеч не толкова целенасочени и смислени. Претенциозни по някакъв демонстративен начин. Особено дразнещо беше фаворизирането на „Фаворитката“ от 2018-а, който получи цели 10 номинации „Оскар“, а Оливия Колман измъкна статуетката под носа на феноменалната Глен Клоуз от шедьовъра „Съпругата“. Когато обаче сега гледаме Ема Стоун в „Клети създания“, разбираме какво значи истинска роля за „Оскар“ от филм-шедьовър. Но Ема надали ще го получи – ще го дадат на Лили Гладстон от „Убийците на Цветната луна“. И то не защото не заслужава – заслужава го повече от всяка друга, а защото е индианка, разбира се. Политкоректността и новите правила преди всичко…
По същата причина не виждаме сред номинираните в главната мъжка категория Леонардо Ди Каприо от „Цветната луна“ – не е стигнало мястото за него във финалната петица, защото трябва да има двама цветнокожи номинирани, все пак. Но Лео едва ли го е яд толкова – той знае, че Киноакадемията не го долюбва особено, както и че тази година статуетката е наречена на Килиън Мърфи от „Опенхаймер“.
Но да се върнем на Poor Things. Срам-несрам, преди да го гледам, не знаех, че е екранизация по роман, и то на велик шотландски писател, за когото не бях чувал нищо – Алистър Грей. Сега вече ми се изясни защо този филм е толкова стегнат като фабула, целенасочен и смислен. Смислен даже е меко казано за него – той е просто БИБЛЕЙСКИ и това може да звучи преувеличено само за хора, които не са го гледали. Не искам и да си помислям каква грешка щях да допусна, ако не го бях видял на голям екран. Този филм е за голям екран. Във визуално отношение е нещо наистина невиждано. Но великолепието му (бих го нарекъл жулверновско) не е самоцелно – то е изцяло подчинено на съдържанието.
А то е нещо средно между „Франкенщайн“ и „Странният случай на Бенджамин Бътън“. Нео-готическа история за втория живот, който живее млада жена (Бела Бакстър), откривайки като новородено бебе, оживяло в тяло на секси девойка, всички удоволствия, пороци и нещастия по широкия свят. Толкова хумор, мъдрост, цинизъм и хуманизъм рядко са побирани в 140 минути някога.
Поддържащите роли на Марк Ръфало (номинация за „Оскар“, но сигурно няма да му го дадат, за да отиде при Робърт Дауни джуниър от „Опенхаймер“) и Уилем Дефо са не по-малко брилянтни от тази на Ема Стоун. А нейната може да се сравнява само с тази на Марго Роби във „Вавилон“. Наистина има прилика между тях – в аурата и красотата им, в сексапила и в изригванията на талант (жестове, мимики, движения, танци, говор, състояния), които те оставят буквално с отворена уста.
Ще спестя други подробности – само ще добавя, че се надявам всеки човек да гледа този филм, или поне всяка жена, или поне всяка млада жена. Но и не само.
И още нещо интересно – сред отзивите за романа на Алистър Грей в Amazon преобладават суперлативи, но има и и коментари от типа „единствен минус е фактът, че за социализма на няколко пъти се говори като за нещо хубаво“.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
И все пак, нека бъдем справедливи- Килиън Мърфи заслужава ОСКАР за фантастичното си изпълнение. Но за да бъдем и малко от малко обективни- наистина, какво ТОЧНО трябва да изиграе Ди Каприо, за Бога?! Просто не мога да повярвам, че липсва в номинациите след тази брутална роля. За протокола- с риск жестоко да Ви ядосам, господин Неделчев. Знаете, аз съм човек, който при всеки случай се опитва да не лицемерничи. Никога не съм харесвала Ди Каприо. Ама никога. Има нещо в излъчването му, в цялостното му внушение, което истински ме дистанцира и в зависимост от собственото ми състояние и настроение се случва и откровено да ме дразни. И въпреки това винаги съм разбирала прекрасно, че е фантастичен актьор. Това, че по някакви си мои причини не мога да го възприема, няма никакво отношение към изумителните му превъплъщения. Честно, не очаквах да липсва от номинациите тази година! След тази роля! Това е нонсенс.
Много обичам Авиаторът, Бандите на Ню Йорк, Дж. Едгар, Имало едно време в Холивуд. И Джанго също. Това са любимите ми негови филми. И, не. Титаник определено не е сред тях. Не е истина, че ще го оставят дори без номинация!
Гледах Клети създания. Оценявам филма. Това не е нещо, което може да видиш всеки ден. И Ема Стоун също. Но това е от онези филми, за които осъзнавам колко са добри и колко са редки и…които няма да гледам втори път. И първият ме натовари достатъчно. Правилна препоръка- това е филм, който всяка жена трябва да гледа. Определено. Гледах го. Както се шегува мъжът ми: „То не може все анимации да гледаш!“ Бе то, че може- може. Ама не бива. 🙂 И пълнометражните Дисни приказки. Малко ме изнервят с тая мода да ги правят „пеещи“ филми, но предполагам, че се налага да се примиря. Въпреки че сега като се замисля след Красавицата и Звяра с Дан Стивънс и Ема Уотсън друго не съм гледала. Само Красавицата…около двайсет пъти…:)
Хареса ми тезата за един филм, който да гледаме до края на света. Вероятно ще Ви изненадам, но около Рожденственските празници попаднах на една „статия“, подробно обясняваща как един определен набор филми са „прецакали любовния живот“ конкретно на милинеалите, но комай и на всинца ни вкупом. „НАИСТИНА ЛЮБОВ“ е наречен „върхът на глупостите“. Не Ви препоръчвам да си губите времето и все пак:
https://webcafe.bg/kino/20-godini-naistina-lyubov.html
Аз пък обожавам НАИСТИНА ЛЮБОВ. Да, заради Лиъм Нийсън. И, ДА- заради Алън Рикман и Ема Томпсън. И защото вярвам- искам да вярвам- в романтичната любов. Точка. Та, в моя един- единствен филм задължително трябва да играят Ал Пачино, Анди Гарсия, Лиъм Нийсън, Пиърс Броснан, Идрис Елба, Маги Смит, Джуди Денч, Ема Томпсън и Моника Белучи. Музиката трябва да е на Енио Мориконе, трябва да я свирят МЕТАЛИКА и симфоничен оркестър и трябва да звучи гласът на Пласидо Доминго. Няма такъв филм, знам. Ама нали затова е киното!? За да мечтаем…
Встрани от темата. Снощи бях на концерта на Сър Брин Терфел в зала България. Мислех си колко би Ви харесал този така талантлив и така не вземащ се на сериозно уелсец с прекрасен глас. Този човек общува с публиката си като рок звезда. И е тотална загуба за киното. Роден е актьор. Спокойно може да спре да пее още утре. Всеки театър ще го вземе моментално, сигурна съм. Брилянтно чувство за самоирония. Страхотно чувство за хумор. И страхотно чувство за такт. Кога да е сериозно, кога не чак толкова. Спомних си защо толкова обичам операта. И защо само приказният глас не стига. Трябва и актьорска дарба. Задължително.
ХаресвамХаресвам
Ще проуча за Брин Тервел, стана ми интересно… Килиън Мърфи си заслужава Оскара, но „Опенхаймер“ е прехвален и надценен филм и съм се мотивирал достатъчно за това. За съжаление, ще вземе много награди. Да е жив и здрав актьорът – изигра си добре ролята, но дотам. На Ди Каприо образът е много по-сложен и труден, и по-добре изигран, а филмът много по-дълбок и честен.
Робърт Дауни джуниър също заслужава статуетката, но не повече от Марк Ръфало.
ХаресвамХаресвам
Няма как да не се съглася с Вас, господин Неделчев. Отново. Истината е, че има съществена разлика между просто прекрасно изиграна роля и многопластова и доста сложна роля. И човек трябва да е достатъчно обективен да признае тази разлика. Любопитна съм и относно Робърт Дауни джуниър и Марк Ръфало.
Колкото до сър Брин- ако имате време и желание, мисля, че няма да съжалявате за чутото. Отличителната черта на неговото изкуство е не толкова фактът, че пее добре. Първата отличителна характеристика е постоянството-ненатрапчиво, подчертано възпитано, но непреставащо през годините- с което този човек представя музикалната и песенна културата на своя роден Уелс. В момента не мога да Ви кажа точно, трябва да направя точна справка, но в дискографията му има някои наистина забележителни регистрации на напълно непознати за нас уелски композитори и традиционна музика. Невероятни неща има в тези напълно терра инкогнита музикални дебри.За които ние никога не бихме и чули, ако той не би решил да ги представи пред по- широка публика. Така, както някога забележителната българка Люба Велич, която в Метрополитън легендарният Рудолф Бинг нарекъл „по- добрата Калас“, та Велич на всеки свой концерт включвала по три български песни- една народна, една обработка и една композирана от някое от големите имена в нашата музика. Така светът научил имената на мнозина наши творци, оставили диря поне в европейската музикална съкровищница. Та и сър Брин така. Без излишен шум, без ненужен апломб „разказва“ родината си на света чрез магията на своя глас. Второто напълно отличаващо го нещо, което може би дори е първо, е неговата професионална етика. Тя е определено от друго време, не от нашето. През 1989 всички бяха убедени, че той ще спечели Певец на света в Кардиф. Всички още говорят за епичната „битка на баритоните“. Спечелена безапелационно и напълно заслужено от Дмитрий Хворостовски, мир на душата му. Тогава организаторите предложиха на Терфел солов концерт след галата по награждаването. Той отказа категорично. Не можело да „отнеме момента“ на победителя. Посочете ми един човек, който просто така би се отказал от прожекторите. Хворостовски го покани на галата на победителите и изпя дует с него. И някакси това „съперничество“ между тях не спря до смъртта на Дмитрий през 2017. Но никога там нямаше неща, които се наблюдават редовно между сопраните например- клевети в жълти медии, номера за отнемане на ангажименти и прочее „красиви“ прояви. Не. Терфел е известен сред колегите си като човекът, за когото никога нищо не е на всяка цена. Той зае мястото си на небосклона на истинските звезди бавно. Бих казала, трудно. Само той си знае какво му е коствало. Първо- да излезе от дългата и плътна сянка на изключително харизматичният и талантлив Хворостовски с обаяние на суперзвезда и излъчване на руски аристократ. И второ- да преодолее вечното “ о, вторият от Кардиф! Да, помним Хворостовски!“ Всички потриваха ръце в очакване на грандиозната война между двамата след Кардиф. Която, разбира се, така и не се състоя. Възпитаните хора не правят някои неща, нали така. Когато Хворостовски го покани на първия си голям самостоятелен концерт в Кремъл, огромната зала го посрещна с аплауз на крака. Дълъг, сърдечен аплауз. И напълно заслужен. Този човек притежава нещо изключително рядко в днешния наш свят. Той е почтен. Към работата си, към хората, които го подкрепят през годините, към това как можеш да изградиш огромна кариера без да минаваш през хора. Буквално през хора. и това му се отплаща. Не от вчера и не от днес. Знате какво казват за публиката- че усеща фалша на секундата. За поклонниците на операта това е особено валидно, ние сме свръхсетивни за всичко фалшиво. В ерата на „модерната“ режисура и „съвременния“ прочит. В ерата на „приличното“ пеене, когато е по- важно колко те следват във фейса и с каква рокля си, а не какво имаш да предложиш на сцената- тази почтеност е особено важна. И ние не забравяме да покажем на този, който ни я предлага, своята топлота и благодарност. Ето, човекът излезе на сцената с обикновен черен панталон и сако. С добре лъснати обувки. 🙂 Даже не си беше направил труда да сложи вратовръзка. За папийонка да не говорим. И го отбеляза в диалога си с нас: „О, някои от вас са по- издокарани от мен! Обаче аз пея по- добре!“ И още как. Беше трогателно внимателен към партниращата му млада и много талантлива Мила Михова. Малко хора днес разбират смисъла на това да си колегиален. Да имаш работна култура. Все тая дали печеш баница, правиш грънци или пееш. Хората отказват да си спомнят, че светът го е имало и преди нас, ще го има и след нас. Не и сър Брин. Цялото му поведение, цялото му присъствие напомня, че в този свят още има онези „стари“ ценности. И хората го обичат за това дори повече, отколкото за изключителната му дарба. Когато Хвороствовски почина, той разбрал това на сцената. Посред някакъв спектакъл. Прекратил го. Обърнал се към залата с обяснение защо и когато завесата се вдигнала отново, на огромна видеостена вървели кадри на Дмитрий от операта, която през онзи ден Терфел пеел. Ако не ме лъже паметта, Отело от Верди. Яго е знаков образ за баритоните и любим на много от тях. Защото е виртуозен и много тежък. Дава възможност да покажеш огромна актьорска палитра- освен певческата такава. Но може и да те закопае напълно. Случвало се е. На финала той помолил хората да почетат с аплодисментите си неговия колега. Покажете ми един творец, способен да надмогне егото си толкова. Вероятно има. Но аз не знам друг такъв случай. Някаква „журналистка“, представете си, го попита скоро след тази смърт: “ Сега вече нямате съперник, ще Ви бъде ли по- лесно?“ И той й отвърна с въпрос: „Когато губите ценни за Вас хора, животът Ви по- хубав ли става“?
Извинявайте за това огромно отклонение, наистина. Просто се опитвам да Ви убедя, че този човек си заслужава вниманието. 🙂 Коронният му репертоар в момента е Вагнер и…мюзикъл. Но през годините има забележителни моменти с Доницети, Росини, Верди, Хендел, Моцарт. Камерният му репертоар също е сериозен, но Ви признавам честно- слуша се трудно дори от заклет оперен фанатик като мен…:) Благодаря Ви за търпението и приятно слушане! 🙂
ХаресвамХаресвам
Много интересно наистина!
ХаресвамХаресвам